Марк Лоуренс - Принцът на тръните

И така, отнесохме костите до мястото, където черната мазна течност се процеждаше през пукнатина в камъка на Строителите, и ги омазахме с нея. Струпахме една голяма купчина за Родат и другите и една по-малка за Магог. Елбан подреди кокаляците все едно тъкмеше клада за тевтонски крал.

Запалих кладата с факлата на Макин и казах:

— Лека ви нощ, момчета. Всичките сте крадци и пътен боклук. Кажете на дявола, че съм рекъл добре да се погрижи за вас.

Дадох факлата на Гог.

— Запали я. Нали не искаш некромантите да си играят с костите му. — Горещина се излъчи от момчето, сякаш огънят, тлял в него, изведнъж се беше събудил. Още малко и щеше да запали кладата и без факлата.

Малката клада също пламна и всички се отдръпнахме от черния пушек. Катранът гори така, мръсно, но като никога нямах нищо против сивкавия му воал. Гог ми върна факлата. Индиговите езерца на очите му пазеха тайните си по-строго и от очите на Нубанеца, но все пак ми се стори, че съзирам нещо в тях. Нещо като гордост.

Тръгнахме си. Дадох на Бърло да мъкне арбалета на Нубанеца. Така де, един принц има право на известни привилегии. Светехме си с натопените в катран кости, а Горгот вървеше напред и намираше пътя.

Минахме през безброй празни четвъртити каверни, четвъртити коридори и ниски галерии. Скоро стигнах до извода, че когато са купили своя адски огън от Луцифер, Строителите са платили за него с въображението си.

Великата стълба обаче ме изненада.

— Стигнахме. — Горгот спря на място, където тунел с естествен произход пресичаше прохода.

Великата стълба не се оказа толкова велика, колкото очаквах. Никъде не беше по-широка от десет метра, а при входа направо беше тясна. Но поне беше естествено образувание. След толкова прави ъгли окото ми копнееше за извити линии и сега най-сетне ги получи. Някаква древна подземна река беше прокопала пътечка по разлом в скалата, спускала се бе на големи и малки подскоци към планинските недра. Реката отдавна бе изпосталяла в ручейче, което гъргореше в стръмно каменисто дере с безбройни завои.

— Май бая има да се изкачваме — казах аз.

— Тази стълба не е за живите. — Думите бяха на некромант, който се материализира в тесния вход към Великата стълба, отдели се от сенките като от лепкава паяжина. Все едно беше близнак на кучката, която отнесе Нубанеца.

— О, за бога! — Изтеглих меча си и замахнах във възходяща дъга. Главата на създанието се отдели чисто от раменете. Довърших движението без прекъсване, завъртях се на пета и стоварих силно меча си върху пулсиращия чукан на врата му. Ударът го порази, преди да е паднал, мечът се вряза дълбоко и разсече гръдната му кост.

— Не проявявам интерес, ясно!? — изкрещях на трупа му. Като много неща в живота, и смъртта зависи от добре подбрания момент. Направих грешката да дам на Чела време и тя се възползва от него. Джейн ми беше дала лош съвет. Добрият би бил да я нападна и нищо друго, просто да я нападна. А не да бягам. Ако бях поздравил Чела с един добре насочен удар, нищо чудно Нубанеца още да вървеше до мен сега.

Бях паднал заедно с некроманта, повлечен от меча, забит дълбоко в гърдите му. Сега завъртях силно дръжката да отворя гръдния му кош. Винаги държа една малка камичка в ботуша си, дяволски остра. Извадих я и под опулените погледи на братята изрязах сърцето на некроманта. То пулсираше в ръката ми, хладко някак, без топлината на живите или студа на мъртвите. Кръвта му също не беше в ред. Когато изрязваш нечие сърце — говоря от личен опит, — ставаш червен от главата до петите. Кръвта на некроманта лилавееше под светлината на факлите и ме оцапа само до лактите.

— Ако има други тъпанари, които искат да ми губят времето с глупава мелодрама, моля да се подредят на опашка и да не се предреждат. — Казах го високо и гласът ми отекна в коридорите.

От Нубанеца знаех за едно племе в Нуба, което изяждало сърцата и мозъците на своите врагове. Смятали, че така ще придобият силата и хитростта им. Не бях виждал Нубанеца да прави такова нещо, но не го бях и чул да отхвърля идеята.

Вдигнах сърцето към устата си.

— Принце! — Макин пристъпи към мен. — Това е зло месо.

— Зло не съществува, Макин — рекох. — Съществува любов към разни неща като власт, удобство или секс, съществува и охотата на хората да жертват това или онова, за да задоволят страстите си. — Сритах трупа на некроманта. — Мислиш, че тези жалки създания са зли? Мислиш, че трябва да се страхуваме от тях?

Отхапах голяма хапка. Прясното месо е жилаво, но сърцето на некроманта беше поомекнало доста, като фазан, който си увесил на кука да втасва. Кръвта беше кисела и опари гърлото ми. Преглътнах и хапката се спусна бавно към стомаха ми.