Марк Лоуренс - Принцът на тръните

— И к’ъв е планът? — Кент Червения стоеше с ръце върху дръжките на късите си мечове.

Хванах лъскавото колело в центъра на вратата и се наклоних назад. Вратата надвисна над мен. Изглеждаше сребърна, истински кралски откуп в сребро.

— Може да изкопаем тунел — казах.

— В Строителски камък? — Макин вдигна вежда.

— Ще пробваме все пак. — Пуснах колелото и посочих Бърло и Райк. — Вие двамата. Започнете оттам.

Те вдигнаха рамене и тръгнаха към посоченото място. Райк стигна пръв и изрита стената. Бърло беше вдигнал ръце пред себе си и ги гледаше замислено.

Избрал ги бях заради физическата сила, не заради бързия ум.

— Макин, дай им млатилото си. Роу, да видим на какво е способен този твой боен чук.

Райк взе чука с една ръка и взе да удря стената. Бърло замахна с млатилото и едва не си саморазмаза главата, когато двете ошипени железни топки отскочиха назад.

— Аз залагам на стената — каза Макин.

След пет минути вече ми беше ясно, че ще се позадържим тук. Вместо да пада на парчета, стената се ронеше на каменен прах. Дори яростните атаки на Райк причиняваха само повърхностни белези.

Братята взеха да посядват, полягваха дори, облегнати на раниците си. Лъжеца си чистеше ноктите с малко ножче. Роу остави фенера си на пода, Грамло извади тесте карти и двамата седнаха да играят. Повечето си плячка тези двамцата бяха загубили точно на карти, но макар да играеха често, не ставаха по-добри в играта. Макин измъкна парче сушено месо и го задъвка съсредоточено.

— Провизиите ще ни стигнат най-много за седмица, Йорг — каза, докато мляскаше.

Крачех напред-назад из преддверието. Знаех, че няма да прокопаем стената. Пратил бях братята да копаят, за да им намирам работа и да не мрънкат. Е, не мрънкаха, но пък трещяха с чукове по стената.

„Може би няма начин да преминем.“ Тази мисъл ме глождеше ужасно, сърбеше ме като място, което не можеш да почешеш, не ми даваше мира.

Цялото преддверие кънтеше от ударите на чука и млатилото. И ушите ми звънтяха. Обикалях по периметъра, повлякъл върха на меча си по стените, и мислех. „Няма начин да минем.“ Гог клечеше в едно кьоше и ме гледаше с тъмни очи. Стигнех ли до полегнал брат, го прескачах като повален ствол. Докато подминавах Лъжеца, усетих нещо различно в текстурата на стената. Изглеждаше същата, но под острието на меча се усещаше различно — не беше нито метал, нито камък.

— Горгот, я ела да помогнеш малко. — Не погледнах да видя дали е станал.

Прибрах меча в ножницата и извадих кинжала си от канията на колана. Приближих се и прокарах върха по странното място. Пробвах с различен натиск и успях да надраскам повърхността. Установих единствено, че не е от дърво.

— Какво? — Сянката на Горгот падна върху мен, треперлива от светлината на факлите.

— Надявах се ти да ми кажеш — рекох. — Или поне да отвориш това нещо. — Ударих с юмрук по панела. Стори ми се, че бие на кухо.

Горгот застана до мен и опипа ръбовете. Странният панел беше широк приблизително метър и висок половин. Левкротът го фрасна със сила, която би огънала и дъбова врата. Панелът не се трогна, но левият му ръб се повдигна едва доловимо. Горгот подхвана ръба с пръсти — по три на всяка ръка — и заби в тесния процеп тъмночервените си нокти. Под осеяната му с белези кожа мускулите се гърчеха като живи, издуваха се един връз друг в различни конфигурации. Напъваше се горкият, но усилията му не даваха резултат. Гледах го как се напъва и по някое време осъзнах, че съм затаил дъх. Вдишах дълбоко и точно тогава нещо в стената поддаде. Панелът се отдели със стон. Празният долап зад него не оправда очакванията ми.

— Йорг! — Чукът и млатилото бяха замлъкнали.

Обърнах се. Райк бършеше пот и прах от лицето си, а Бърло ми махаше да отида при тях.

Пресякох бавно преддверието, макар че едната ми половина искаше да тичам, а другата — изобщо да не тръгвам.

— Не личи да сте пробили, Бърло. — Поклатих глава, уж съм разочарован.

— Нема и да пробием — включи се Райк и плю.

Бърло бръсна прахта от плитката дупка, която бяха успели да изкопаят с цената на толкова усилия. Две усукани метални пръчки пресичаха вдлъбнатината, вградени в камъка на Строителите.

— Кат’ гледам, сигурно минават през цялата стена — каза Бърло.

Погледът ми се отклони към кинжала, който още стисках в ръка. И преди се е случвало да наказвам пратеника. Малко неща са толкова удовлетворяващи като това да си изкараш гнева на нещастника, донесъл лошата вест.