Марк Лоуренс - Принцът на тръните

Забих меча си в задната стена на долапа. Стъклото се счупи и ярка светлина обля преддверието. Натиснах и острието потъна като в плът, после срещна лек отпор като от птичи кости, преди да хлътне до дръжката. Нещо ме удари в гърдите и аз залитнах в обятията на Макин. Когато ярките петна в очите ми изчезнаха, видях, че мечът ми стърчи от стената, почернял и димящ.

— Отворете проклетата врата! — ревнах и се отърсих от ръцете на Макин.

— Но… — заекна Бърло.

Прекъснах го.

— Не е заключена. Горгот, Райк, бутнете я силно. Бърло, ти също. Дано поне този път сланините ти свършат нещо полезно.

Направиха каквото им казах, запънаха крака и взеха да бутат вратата — тримата заедно имаха доста над петстотин кила жива маса. Нищо не се случи в първия миг. Нито във втория, нито в третия — а после, без въздишка на панти дори, тежката врата се отвори.

— Какво е това място? — попита Макин.

Подземието сякаш нямаше край. Призрачни светлинки примигваха по тавана, някои се бяха включили при отварянето на вратата, други се събуждаха по-бавно, като тромави деца, които закъсняват за час. Толкова съкровища бяха струпани в подземието, че подът почти не се виждаше. Не вярвам дори силозите на холандските зърнени лордове да са толкова претъпкани. За да го опиша подобаващо, би трябвало да прибягна до богатия речник на тема форма и материя, разработен така любезно от Евклид и Платон. Цилиндри, по-дълги и по-широки от човек, и кубове със страна един метър се издигаха на спретнати купчини чак до тавана от Строителски камък, покрай стените се редяха конуси и сфери в телени люлки, всички покрити с дебел слой прах. Ред след ред, колона след колона, докъдето ти поглед стига и отвъд.

— Това е оръжейница — казах аз.

— И къде са оръжията? — Райк застана до нас след двубоя си с вратата. Изтри с ръкав потта от челото си и се изплю на прашния под.

— В кутиите — каза Макин и завъртя очи.

— Ми да ги отваряме тогава! — викна Бърло и извади изпод колана си малък лост. Братята нямаха нужда от втора подкана, че и от първа, идеше ли реч за плячкосване.

— Давай — казах му. — Но започни с някоя от по-далечните. Всичките са пълни с отрова.

Бърло направи няколко крачки навътре, преди да схване какво съм казал.

— Отрова? — повтори и се обърна, бавно някак.

— Най-добрата, която Строителите се успели да направят. Достатъчно, за да отрови целия свят.

— И как точно ще ни помогне това? — попита Макин. — Ще се промъкнем в кухните на Червен замък и ще сипем отрова в супата? Този план подхожда на детска игра, Йорг.

Направих се, че не съм чул последното. Въпросът му беше добър, а и в момента не бях в настроение да се карам с Макин.

— Тези отрови не е нужно да ги поглъщаш. Убиват по въздуха — казах.

Макин потри с длан лицето си, бавно, от очите надолу към брадичката.

— И ти откъде ги знаеш тези работи, Йорг? Погледнах я онази твоя книга, но там не пише нищо за отрови, дето убиват по въздуха.

Посочих с пръст натрупаните оръжия.

— Това са отровите на Строителите. — Измъкнах книгата от колана си. — Това е картата. А това — посочих Горгот — е доказателството колко са силни. Той, както и Алените от Червен замък.

Тръгнах към Горгот, който стоеше облегнат на лъскавата сребриста врата.

— Ако си направите труда да претърсите това подземие — продължих, — което не ви съветвам да правите, ще намерите цепнатини, през които подпочвените води влизат и излизат. И къде отива тази вода?

Замълчах в очакване на отговор, после си спомних какъв е интелектуалният капацитет на слушателите ми.

— Къде отива всяка вода? — Все същите празни погледи. — Надолу бе!

Сложих ръка върху деформираните оголени ребра, които стърчаха от гръдния кош на Горгот. Той изръмжа — и мечка гризли не би се справила по-добре — и вибрацията под ребрата му буквално ужили пръстите ми.

— Изтича надолу към долината, където макар и силно разредена, отровата превръща хората в чудовища. А откъде идва водата? — попитах.