Марк Лоуренс - Принцът на тръните

— Кат’ гледам, може и да си прав — казах през стиснати зъби.

Бързо, преди Бърло Дебелака да си е отворил отново устата и да си е заслужил името Бърло Заклания, му обърнах гръб и се върнах при тайното отделение. Голямо беше точно колкото да побере сгънат труп. И празно, ако не броим прахта. Извадих меча си да пробвам дъното на долапа. В същия миг прозвуча камбанка.

— Повреда във външните сензори. Биометрика изключена. — Гласът дойде от празния долап, звучеше спокойно и делово.

Погледнах наляво, надясно, после напред, в долапа. Братята взеха да се надигат стреснати.

— На какъв език беше това? — попита Макин. Другите се оглеждаха за призраци, но Макин винаги задаваше добри въпроси.

— Да пукна, ако знам. — Знаех езици, шест от тях отлично, и още шест бегло, колкото да разбирам долу-горе какво ми говорят.

— Парола? — чу се отново гласът.

Това вече го разбрах идеално.

— Значи говориш и на имперския език, призрако. — Стоях с вдигнат меч и се оглеждах за говорещия. — Покажи се.

— Въведете име и парола.

Под прахта в дъното на долапа мигаха светлинки като ярки зелени червейчета.

— Можеш ли да отвориш вратата? — попитах.

— Тази информация е класифицирана. Имате ли ниво на достъп?

— Да. — Според моите разбирания четири стъпки остра стомана осигуряваха достъп кажи-речи навсякъде.

— Въведете име и парола.

— От колко време си затворен тук, призрако? — попитах.

Братята се бяха събрали около мен и надничаха в дупката. Макин се прекръсти, Кент Червения опипваше талисманите си, Лъжеца измъкна изпод ризницата си своя самоделен реликварий — малка кутийка с кости, която уж му носела късмет. Мигът се проточи. Зелените червейчета пълзяха нагоре-надолу по задната стена, вълнички от сияние под дебелия слой прах.

— Хиляда сто и единайсет години.

— И какво искаш, за да отвориш вратата? Злато? Кръв?

— Име и парола.

— Името ми е принц Йорг Анкрат, паролата ми е божественото право. А сега отваряй тъпата врата.

— Не ви разпознавам. — Нещо в спокойствието, което демонстрираше духът, ме вбеси. Ако не беше невидим, щях да го съсека на място.

— От хиляда и сто години не си разпознавал нищо освен гърба на тоя тъп панел. — Сритах въпросния панел и той се плъзна с дрънчене по пода.

— Нямате оторизация за камера дванайсет.

Погледнах братята за вдъхновение. Колекция от по-празни лица трудно може да си представи човек.

— Хиляда и сто години са много време — казах. — Не ти ли беше самотно там, в тъмното, толкова дълго?

— Бях сам.

— Бил си сам. И може пак да останеш сам. Можем да те зазидаме и никой никога да не те намери.

— Не. — Тонът остана спокоен, но светлинките замигаха трескаво някак.

— … или… може да те освободим. — Отпуснах меча.

— Свобода не съществува.

— Тогава какво искаш?

Мълчание. Мушнах глава в долапа. Протегнах ръка и опипах стената в дъното. Повърхността под прашния слой беше хладна и гладка на пипане, като стъкло.

— Бил си сам — казах. — Заключен в хилядолетен мрак и само спомените са ти правели компания.

На какво ли бе станал свидетел този древен дух, уловен в капан от Строителите? Преживял бе Деня на хилядата слънца, видял бе края на най-великата империя, чул бе писъците на милиони.

— Моят създател ми е дал съзнание за „гъвкав и енергичен отклик при непредвидени ситуации“ — каза призракът. — Съзнанието се оказа проблем в периоди на продължителна изолация. Ограниченията на паметта — също.

— Паметта е опасно нещо. Превърташ спомените си отново и отново, докато научиш релефа им наизуст, и накрая пак се намира ръб, на който да се порежеш. — Погледнах в собствения си мрак. Знаех какво е да си в капан и да гледаш безпомощно как всичко около теб се разпада. — И с всеки изминал ден спомените тежат все повече. И всеки ден те теглят все по-надолу. Увиваш ги около себе си, нишка по нишка, тъчеш собствения си саван, правиш си какавида, и вътре в нея лудостта расте. — Светлинките пулсираха под пръстите ми, прииждаха и се отливаха с ритъма на думите ми. — Седиш си тук, а вчерашните дни са кацнали на раменете ти. Слушаш укора им и проклинаш онези, които са ти дали живот.

Вени от светлина пропълзяха под дланта ми, миниатюрни светкавици се стрелнаха към ръбовете. Усетих гъдел по кожата си. Усетих съпричастие, родство.

— Знам какво искаш — казах. — Искаш всичко да свърши.

— Да.

— Отвори вратата.

— Електромагнитните болтове дефектираха преди повече от шестстотин години. Вратата не е заключена.