Марк Лоуренс - Принцът на тръните

— Браво — каза Райк. — Така му се пада, задето си плю на петите. И без това го мразех тоя страхливец.

Ударих го с всичка сила. В гърлото. Не беше съзнателно решение от моя страна. Ако бях отделил секунда-две да помисля, сигурно щях да се сдържа. В дуел с мечове може и да имах някакъв шанс срещу него, но не и в двубой с голи ръце.

Всъщност „голи ръце“ е малко неточно. Аз бях с ръкавиците си, железни. На четиринайсет вече надхвърлях метър и осемдесет, бях тънък, но доста атлетичен, защото редовно размахвах меча и ежедневно мъкнех бронята си насам-натам. А и знаех как да удрям. Вложих цялата си тежест в онзи удар, и цялата си сила.

Железни кокалчета се забиха в гърлото на Райк. Може и да не мислех с главата си, но слава богу, някаква част от мен беше запазила връзка със здравия разум. Ако го бях фраснал в лицето, навярно щях да си счупя ръката, а той щеше да усети слаб гъдел.

Райк само измуча. Стоеше и ме зяпаше леко озадачен. Изглежда, му трябваше известно време да свикне с мисълта, че току-що съм извършил самоубийство.

Някъде на заден план в главата ми се пръкна идеята, че съм направил много голяма грешка. На останалата част от мен не й пукаше особено. Мисля, че изпитвах равни дози заслепяваща ярост и чиста наслада, задето съм използвал Райк като боксова круша.

И понеже ми се предложи възможност за втори удар, нанесох два. Ритник с железен наколенник, прицелен много точно в слабините, би смутил дори двуметров маниак, който е два пъти по-тежък от теб. Райк се преви на две, сякаш да ми угоди, а аз използвах намалението в ръста и стоварих и двата си юмрука връз тила му.

Учил бях бойните изкуства на Япон с учителя Лундист. Той беше донесъл книга за тези изкуства от Дълбокия изток. Дебела книга със страници от оризова хартия и много рисунки на бойни стойки, движения от кати и анатомични диаграми на човешкото тяло, показващи къде са точките за натиск. Сигурен съм, че уцелих двете точки на тила на Райк, които би трябвало да го пратят в безсъзнание, и знам, че ударих силно.

Той обаче беше толкова тъп, че не знаеше какво правят въпросните точки.

И замахна към мен. Извадих късмет с това, защото ако ме беше сграбчил, вместо да замахне, за нула време щеше да ми извие врата като на пиле. Носеше метален предпазител на ръката, от китката до лакътя, и ме фрасна с него в ребрата. Ако не бях с нагръдник, сигурно всичките ми ребра щяха да се счупят, а не само две. Силата на удара ме запрати назад и аз се плъзнах по задник сред трошляка от кости. Спрях се в една колона с болезнено дрънчене.

Сигурно бих могъл да извадя меча си в онзи момент. Това би било единственото разумно решение от моя страна. Е, би било в противоречие с всички неписани правила, разбира се. Започнал бях боя с юмручен удар и така трябваше да го приключа. Но когато си изправен пред избора дали да се изложиш пред братята, или Райк да ти откъсне главата… какво да кажа, изборът не е труден.

Надигнах се.

— Ела ми, копеле тлъсто.

Думите излязоха, без да ми искат разрешение. Не говорех аз, а гневът. Гняв не толкова, че Райк бе нарекъл Нубанеца страхливец, колкото че аз бях изгубил контрол над ситуацията. Нямаше нужда да пребивам Райк до смърт, за да докажа, че Нубанеца е бил храбър мъж. Разгневен бях, задето съм се разгневил — и това ако не е червей, който сам си яде опашката, здраве му кажи. Това трябва да сложа на фамилния си герб — змийче, дето си е захапало опашката.

Райк ме нападна с любимия си безсловесен вой. Бързо набра скорост. Не са много вратите, дори яки врати на замък, които могат да спрат Малчо Райчо, когато тича така. Страшничка гледка, особено ако не знаеш, че среща затруднения със завоите. Аз обаче знаех.

Отскочих настрани в последния момент, като проклинах ребрата си. Райк се удари в колоната и отскочи. Редно е да му призная, че няколко камъка от градежа на колоната се разхлабиха и паднаха на пода. Огледах се, грабнах една здрава бедрена кост и го цапнах по главата, когато понечи да се надигне. Костта се пукна през средата, аз я досчупих и така се сдобих с две палки, всяка със става като топка в края.

Да се биеш с Райк е неприятно и дразни по разнообразни начини, но най-дразнещо е упоритото му нежелание да си остане повален. Все се надига. Ето и сега — стана и тръгна към мен. Залиташе, вярно, но иначе псуваше, заплашваше и изобщо не се шегуваше.

— Ще ти натикам очите в устата, момче, и ще те накарам да ги глътнеш — ревеше той. Изплю един зъб.

Отскочих с танцова стъпка назад и го фраснах в лицето с по-дългата палка. Райк изплю още един зъб. Стана ми смешно и се разсмях. Гневът ми се стопи, приятно чувство.