Марк Лоуренс - Принцът на тръните

— Пратил си след мен свежо месце, принц Йорг — каза тя. — Мммм, овкусено с екзотични подправки. Благодаря ти.

Коленичих и взех арбалета на Нубанеца. Както винаги се изненадах от тежестта му. Сложих стрелата. Некромантката понечи да се скрие зад Нубанеца, да го използва като щит, петите й спряха на ръба на шахтата.

— Студено ти е, принце — каза тя. Внезапната музика в гласа й ме свари неподготвен. Дълбока мелодия, богата и сложна. — Аз мога да те стопля.

Умореното ми тяло откликна на черната песен. Наложи се да прибягна до спомена за разкривеното лице на Гейнс, което бях зърнал в разядената й от червеи плът, за да превъзмогна изкушението. Вдигнах арбалета. Знаех, че нямам сили да го задържа дълго.

— Този студ, дето те мъчи, е студът на гроба — изсъска тя. — И ще те убие.

Усмихна ми се над рамото на Нубанеца, наслаждаваше се на неговата безпомощност.

— Трепериш, Йорг. Свали арбалета. Едва ли ще уцелиш дори приятелчето си, та какво остава за мен.

Беше толкова съблазнителна мисъл. Да оставя арбалета.

— Той не ми е приятел — казах.

Некромантката поклати глава.

— Би умрял за теб. Усещам го в кръвта му.

— Сбъркала си играта, мъртвило. — Вдигнах арбалета още малко и се прицелих. Ръцете ми трепереха, прицелът подскачаше. Още малко и стрелата щеше да изскочи от жлеба.

Некромантката се изсмя.

— Виждам нишките, които свързват живите. Ти имаш само двама приятели, принце. А обичта ти към този сладкокръвен мъж е почти синовна.

„Жертвоприношение.“

Жената притисна с пръсти червените дупки в шията на Нубанеца.

— Нека взема другите. Позволи ми да взема жизнения им сок, а вие двамата, вие може да останете с мен. Заедно ще доим левкротите. Има няколко племена, някои от тях са доста непокорни. Има и други некроманти, срещу които бих могла да използвам жив съюзник, особено умен младеж като теб.

„Играй играта.“

Некромантката се усмихна и тъмният огън отново припламна в гърдите ми.

— Харесваш ми, принц Йорг. Двамата можем да управляваме заедно планинското подземие. — Съблазън капеше гъста от всяка дума. Обещание. Не за обикновено въргаляне в чаршафите на Сали, а нещо силно, невиждано, всепоглъщащо. Жената ми предлагаше избор. Живот, сила, власт. Но като неин подчинен.

„Играй за победа.“

Нубанеца ме гледаше в очите. И за пръв път, откакто го познавах, разбрах какво се опитва да ми каже. Можех да понеса всичко друго. Можех да понеса омраза или страх, или молба. Но той ми прощаваше.

„Зъннн!“

Стрелата удари Нубанеца право в гърдите. Проби тялото му, заби се в нейното и събори и двамата в шахтата. Никой от тях не извика и мина сякаш цяла вечност, преди да се ударят в дъното.

Върнах се и заварих братята да се кахърят над раните си сред отломки от натрошени кости. Родат, Йоб, Елс и Френк лежаха по гръб встрани от другите. Смъртта превръща и най-популярните в прокажени. Изобщо не отидох при мъртвите — и да бяха имали нещо ценно по себе си, братята вече го бяха взели, в това не се съмнявах.

— Мислех, че си ни зарязал, брат Йорг. — Кент Червения ме стрелна с поглед изпод смръщени вежди и продължи да точи меча си.

„Брат“ значи. Имаше нотка на упрек в избора на обръщение. Или не нотка, а цяла симфония по-скоро. На бегълците не се полага обръщението „принц“.

Макин ме наблюдаваше свъсил чело, проснат на пода, твърде изтощен да потърси колона, на която да се облегне.

Райк се надигна. Тръгна бавно към мен, търкаше грижовно някакъв пръстен в кожената подплата на нагръдника си. Познах пръстена — хубаво жълто злато, личният талисман на Родат.

— Мислех, че си ни заразял, брат Йорг — каза той и надвисна над мен с широките си рамене.

Има хора, като Лъжеца, с обикновена външност, чиято жестокост и вродена подлост остават невидими, докато не те цапардосат изневиделица между очите. В това отношение Райк никога никого не беше изненадал. Злобата му, голата бруталност, вкусът му към чуждата болка… какво да кажа, майката природа се беше постарала да ги изпише във всяка негова черта като предупредителен знак за останалите.

— Нубанеца е мъртъв. — Не обърнах внимание на Райк. Вместо това погледнах към Макин. Свалих арбалета на Нубанеца от гърба си и им го показах. Това изтри всички съмнения. Нубанеца беше мъртъв.