Марк Лоуренс - Принцът на тръните

Много прах имаше в залите — на места подът беше покрит с прашен слой, дебел два, даже три пръста. Тук-там виждахме кости, потънали наполовина в прахоляка. Виждахме ги все по-често, появиха се и черепи. Там, където камъкът на Строителите се беше пропукал и през пукнатините се процеждаше вода, прахта се мажеше на сивкава кал и течеше бавно на разклоняващи се ручейчета. На едно такова място се наведох да взема череп от течния прахоляк. Той се отдели със звучно млясване, калта се стичаше като гъст сироп от очните кухини.

— Е, къде са тези твои некроманти, Горгот? — попитах.

— Наближаваме Великата стълба. Те сами ще ни намерят.

— Вече ви намериха.

Тя се плъзна иззад най-близката до мен колона — жена, излязла сякаш от най-мрачните ми нощни фантазии. Тялото й се плъзгаше по неогладения каменен под като по най-фина коприна. Гласът й галеше ухото като кадифе, тъмен и богат на обертонове.

Никой не посегна да извади оръжие. Освен Нубанеца. Той вдигна арбалета си, издърпа назад лоста за зареждане, мускулите над лакътя му се размърдаха като черни топки. Некромантката не му обърна внимание. Откъсна се от колоната с любовна неохота и обърна лице към мен. Чух как Макин вдишва шумно. Жената съчетаваше атлетична сила с пищни форми, каквито младите принцове рисуват в полетата на учебниците си. Облечена бе само в бои и панделки, рисунките лазеха по тялото й в келтски възли, сиво върху черно.

„Когато я срещнеш, бягай.“

— Добра среща, милейди — казах аз и се сгънах в дворцов поклон.

„Просто бягай.“

— Горгот, водиш ни не само лепта, а и гости! — Смехът й раздвижи слабините ми.

„Нищо друго. Просто бягай.“

Протегна ми ръка. Поколебах се.

— А вие сте? — Очите й, които допреди миг отразяваха единствено огън, сега откраднаха зеленото, което помнех от една далечна тронна зала.

— Принц Йорг Анкрат. — Взех ръката й, хладна и тежка, и я целунах. — На вашите услуги. — И си беше самата истина.

— Чела. — Тъмен огън се разля по вените ми. Жената се усмихна и усетих същата усмивка и на моето лице. Кожата ми запя от вълнение. Вдишах миризмата й, горчиво ухание на стари гробове, примесено с горещ и остър дъх на кръв.

— Първо малкия, Горгот — каза тя, без да сваля очите си от моите.

С периферното си зрение видях как Горгот хваща Гог с великанската си ръка.

Въздухът внезапно се вледени. Чу се звук от стържещи камъни, от който зъбите ми изтръпнаха. Самата зала сякаш въздъхна с облекчение и с тази въздишка помежду ни се появи мъгла, оформиха се бледи прозирни силуети. Усетих как пръстът ми замръзва кален в черепа, който висеше забравен в ръката ми.

Стърженето спря, когато костите най-сетне си намериха другарчетата. Първо един скелет се надигна в сложен танц на наместващи се чаркове, после друг. Мъглата обвиваше всяка кост в призрачно подобие на плът.

Видях как Гог се мята и гърчи в неумолимата хватка на гиганта. Първият скелет тръгна към малкия Магог, който вместо да побегне, стоеше храбро на мястото си. Яростта на Гог беше придобила такива мащаби, че момчето бе изгубило способността си да говори членоразделно. Вместо това ревеше с цяло гърло и ревът му излизаше комичен някак, писклив и задавен от див, истеричен гняв.

Некромантката ме прегърна през кръста. Не мога да ви обясня какво изпитах. Обърнахме се да видим битката на Магог.

Детето стигаше до коляното на скелета, не повече. Изглежда, реши, че моментът е подходящ да нападне, и се хвърли напред. Не можеш да очакваш много от петгодишно дете. Немъртвият го сграбчи с костеливите си пръсти и го запрати небрежно в една колона. Ударът беше силен, по колоната остана кръв. Но детето не изплака. Помъчи се да стане, преди вторият скелет да е стигнал до него. Парче кожа висеше от едното му рамо.

Отклоних поглед. Идваше ми в повече, шоуто ми нагарчаше по непонятен начин, нищо че Чела притискаше в мен пищната си мекота. Погледът ми се спря на Гог, който още се бореше с Горгот. Гигантът държеше детето с две ръце, макар че дори едър мъж трудно би се измъкнал и от едноръката му хватка. Не беше за вярване, че в толкова малко същество може да се крие такава сила.

Скелетът беше хванал Магог в едната си ръка и посягаше с другата да му избоде очите.

И тогава ми се стори, че се надига буря. Е, сигурно се надигаше единствено в мен — буря в безлунна нощ, със светкавици, които разкриват света в ослепителни блясъци. Детски глас виеше в главата ми и не млъкваше, макар да го проклинах. Всяка фибра в мен се напрегна до скъсване… но ни една не помръдна и на косъм. Тръните ме държаха. И там, в прегръдката на некромантката, аз гледах безсилен как костеливите пръсти се спускат към черните вирчета на детските очи.