Марк Лоуренс - Принцът на тръните

— Ти ги водиш на сигурна смърт. Защо те следват? — продължих.

— Питай тях. — Гласът на Горгот отекна като далечна гръмотевица.

Хванах по-голямото момче за врата и го провесих над бездната. Беше съвсем леко, безтегловно почти, а аз имах нужда от почивка. Безкрайните стъпала вече ми представяха сметката си във вид на схванати мускули и подбити стъпала.

— Как ти е името, малко чудовище? — попитах го.

То ме погледна с очи, които изглеждаха по-черни и по-големи от пропада вдясно от мен.

— Име? Няма име — отвърна детето с висок и сладък гласец.

— Лошо. Аз ще ти дам име — казах. — Аз съм принц и ми е позволено да правя такива неща. Ти ще си Гог, а брат ти — Магог.

Погледнах Кент Червения, който пухтеше зад мен. Никаква реакция от тази посока. Селяшкото му лице не изразяваше нищо.

— Гог, Магог… Ису, къде е свещеникът, когато ми трябва някой да схване библейска шега! — казах аз. — Гигантите от Стария завет бе! Не съм вярвал, че отец Гомст ще ми залипсва!

Обърнах се отново към младия Гог.

— Вие на какво се радвате толкова? Дъртият Горги ви води за закуска на мъртвите.

— Можем да се бием с тях — отвърна Гог. — Така казва законът. — И да го притесняваше, че го държат за врата като коте, не го показваше с нищо.

— А малкият Магог? — Кимнах към брат му, който клечеше на стъпалото над нас. — И той ли ще се бие? — Ухилих се, като си представих как двамцата влизат в битка с магове некроманти.

— Аз ще го защитя — заяви Гог и почна да се гърчи в ръката ми, толкова енергично и бързо, че или трябваше да го оставя на пътечката, или да падна с него в пропастта.

Момчето пропълзя при братчето си и сложи раирана ръка върху раирано рамо. Седяха и ме гледаха с черните си очи, тихи като мишки, че и по-тихи.

— Може пък да стане забавно — каза Кент зад гърба ми.

— Залагам, че по-малкият ще издържи по-дълго — викна Райк и взе да реве от смях, сякаш е казал нещо смешно, но едва не се хързулна в шахтата и смехът му бързо-бързо секна.

— Ако искаш да спечелиш тази игра, Гог, трябва да оставиш малкия Магог да се оправя сам. — И щом го казах, усетих как настръхвам като от студен полъх. — Покажи ми, че имаш силата да се погрижиш за себе си, и може би ще измисля нещо, което некромантите да харесат повече от твоята прегладняла душица.

Горгот тръгна отново напред и братята го последваха мълчаливо.

Тръгнах и аз, вървях и се дръгнех по ръцете. Белезите от тръните пак ме сърбяха.

След десетина минути ме налегна скука и започнах да броя крачките си. Когато стигнах до хиляда, краката ми бях омекнали като желе, бронята ми тежеше като олово, а стъпалата ми трудно намираха опора. Горгот благоволи да даде почивка, благодарение на брат Гейнс, който се спъна, полетя в дупката и врещя цели десет секунди, преди невидимият под да го смълчи.

— И изкачваме всичките тези стъпала само за да стигнем до Великата стълба? — Изхрачих се след скъпия покойник брат Гейнс.

Макин ме стрелна с широка усмивка и бръсна с ръка потните къдрици от челото си.

— Може пък некромантите да ни качат догоре на ръце.

— Ще ни трябва нов готвач — каза Кент Червения и се изплю след Гейнс.

— То пък един готвач беше. По-лош трудно ще намерим. — Бърло Дебелака мърдаше единствено устните си, останалото висеше безжизнено, опряло гръб на стената. Реших, че Гейнс не заслужава такава епитафия и още по-малко от устата на Бърло, който охотно се бе възползвал от кулинарните му умения, повече от всички нас взети заедно.

— Райк би бил по-лош — казах аз. — Представям си го как подхожда към вечерята, все едно се готви да опожари село.

Добър си беше Гейнс. Беше ми направил флейта от кост, в началото, малко след като тръгнах с братята. Когато сме на пътя, изпращаме мъртвите си с ругатня или с майтап. Ако Гейнс не ни беше близък, нямаше и дума да обелим. Стана ми криво, че съм позволил на Горгот да ни юрка така по стъпалата. Отделих горчилката от тази мисъл, поръсих я с малко злоба и турих сместа настрани за некромантите, ако решат да ни пробват хъса.

Стигнахме до върха на стъпалата без други жертви. Оттам Горгот ни поведе през серия зали с множество колони, които кънтяха на кухо, а таваните им бяха толкова ниско, че Райк ги докосваше, протегне ли ръка. Широки завиващи рампи водеха от зала в зала, всичките еднакви, прашни и празни.

Миризмата се бе промъкнала така постепенно, че не бих могъл да посоча момента, в който я усетих. Миризмата на смърт идва в различни нюанси, но ми се ще да вярвам, че мога да я позная без значение на маскировката.