Марк Лоуренс - Принцът на тръните

Горгот размърда пръсти и шест гигантски кокалчета изпукаха като дънери в огън.

— Яжте.

Двете момчета се нахвърлиха върху сушеното месо, ръмжаха като кучета.

— Левкротите се раждат чисти. Добиваме даровете си по-късно, с растежа. Промяната е бавна. — Посочи момчетата, които облизваха последните парченца сушено месо от камъка. — При тези двамата промяната започна твърде рано. А даровете тепърва ще идват, все по-бързо и все по-силни. Никой не може да понесе такава промяна. Виждал съм го. Такива дарове обръщат човек с хастара навън. — Нещо в котешките му очи ми казваше, че левкротът говори сериозно, че наистина е виждал това. — Затова е по-добре да платим с тях на некромантите. По-добре мъртвите да вземат тях, вместо да дойдат в пещерите ни и да вземат някой, който има шанс да живее. Там момчетата ще намерят бърза смърт и дълъг покой.

— Щом казваш, значи е така. — Вдигнах рамене. — Хайде да вървим. Нямам търпение да ги видя тези твои прословути некроманти.

Тръгнахме след Горгот. Братчетата подскачаха около нас и аз видях как Нубанеца им бутна скришом сушени кайсии — извади ги от вълнените дебри на туниката си.

— Е, какъв е планът? — Макин изравни коня си с моя, снишил глас.

— Хмммм? — Гледах как по-малкото дете отскача от добре прицеления ботуш на Лъжеца.

— За некромантите. Какъв е планът? — продължи шепнешком Макин.

План нямах, но какво от това? Липсата на план бе просто още едно препятствие, което да преодолея.

— Едно време мъртвите са си оставали мъртви — казах. — Чел съм за това в библиотеката на татко. Ставали от гроба само в детските приказки. Дори при Платон мъртвите са били на сигурно място далеч от живите, от другата страна на река Стикс.

— Голяма полза от четенето, няма що — рече Макин. — Аз пък помня пътя през тресавищата. Онези призраци явно не са чели твоите книги.

— Нубанец! — извиках. — Нубанец, ела и кажи на сър Макин защо мъртвите вече не намират покой.

Нубанеца се приближи, преметнал арбалета на едното си рамо. Разнасяше със себе си аромат на карамфилово масло.

— Мъдреците на Нуба казват, че вратата е открехната. — Замълча и прокара много розовия си език по много белите си зъби. — Има врата към смъртта, воал между световете, през който минаваме, когато умрем. Но в Деня на хилядата слънца толкова много хора трябвало да минат едновременно, че повредили вратата. И сега воалът е изтънял. Само с няколко прошепнати думи и подходящо обещание можеш да повикаш мъртвите обратно.

— Разбра ли, Макин? — казах аз.

Макин смръщи вежди и попита:

— А за плана?

— Ааа — рекох аз.

— Какъв е планът? — Можеше да е влудяващо упорит този Макин.

— Както обикновено. Избиваме ги до крак.

Строителите, изглежда, са имали нещо против стълбите. Горгот ни водеше през планината по тесни пътечки, изсечени в стените на безкрайни вертикални шахти. Може би Строителите са имали криле или са левитирали със силата на волята като провиждащите от Индус. Така или иначе, кирките на по-късни поколения бяха изгризали нещо като стълба в летия камък на стените, стълба тясна и опасна. Катерехме се предпазливо, събрали ръце пред себе си и сгърбени от страх, че някое неволно движение с раменете ще ни хвърли право в пропастта. Ако въпросната пропаст беше осветена, не един и двама от братята щяха да се запънат още в началото на вертикалния преход, но мракът скрива всички грехове, а в моя случай ми спести нуждата да ги убеждавам с оръжие в ръка. Мракът поддържаше заблудата, че някъде на седем-осем метра под нас има нормален под.

Странно, но колкото по-дълбока е една дупка, толкова по-силно те дърпа надолу. Хипнотичното очарование, характерно за наточените остриета и заострените върхове на най-добрите оръжия, е характерно и за дълбоките пропади. Докато се катерехме в онези шахти, усещах притегателната му сила остро и постоянно.

Горгот изглеждаше най-малко приспособеният за такова изкачване, а се катереше с лекота. Двете левкротски хлапета подскачаха пред мен, като да бяха на широка поляна, и толкова ме дразнеха с непукизма си, че ми идеше да ги бутна в дупката.

— Защо не се опитват да избягат? — извиках на Горгот, който вървеше напред. Той не ми отговори. Може би пренебрежението на момчетата към опасностите на пътечката имаше нещо общо със съдбата, която ги очакваше, ако стигнеха живи и здрави до върха.