Марк Лоуренс - Принцът на тръните

И така, Райк напираше след мен, а аз го държах на разстояние и при всеки сгоден случай го удрях с палките. Това нашето приличаше на бой с мечка. „Фрас! Рев. Тряс! Вой.“ Напушил ме беше страшен смях, което не беше добре, защото една грешна стъпка от моя страна и Райк щеше наистина да ме спипа. А докопаше ли ме с някоя от лапите си… ами, определено щях да си изям очните ябълки. Райк ги правеше такива неща.

Братята взеха да се обзалагат и да ни подвикват насърчително.

— Ще ти извадя червата — уведоми ме Райк. Явно запасът му от заплахи беше неизчерпаем.

За жалост запасът му от енергия май също беше неизчерпаем, за разлика от моя. Добър танцьор бях, вярно, но нещо започвах да бъркам стъпките.

— Ще натроша всяка костица в убавото ти личице, Йорг.

Описали бяхме пълен кръг и се върнахме там, където бях нанесъл първия удар.

— Ще ти измъкна кльощавите ръчички от раменете. — По брадичката му се стичаше кръв. Грозен беше, та чак страшен.

И тогава усетих, че ми се открива шанс. Хукнах право към него, с което го изненадах за втори път. В по-дългосрочен план имах точно толкова шанс да го избутам, колкото той беше успял да избута колоната, но Райк отстъпи крачка назад още при сблъсъка ни. Точно на това се бях надявал. Отстъпвайки, Райк се спъна в крака на Макин, загуби равновесие и се просна по гръб. Грабнах от пода арбалета на Нубанеца и надвиснах над Райк, преди той да се е надигнал. Муцуната на арбалета — тежък железен сокол — сочеше право между очите му.

— Какво да бъде, Малчо Райчо? — попитах. — Като гледам, ще успея да ти пръсна главата, преди да си ме докопал. Ще пробваме ли? Или ще се извиниш?

Той ме изгледа с празен поглед.

— За Нубанеца — рекох. Райк май наистина беше забравил какво е казал.

— Ъ. — Съмнение набръчка челото му. Мъчеше се да фокусира поглед върху арбалета. — Извинявам се.

— Господи боже! — Отпуснах се изтощен, потънал в пот. Братята се струпаха около нас, живнали бяха, и взеха да си оправят сметките по залозите. Смееха се как Райк налетял на колоната. Постарах се да запомня кои са заложили на мен — Бърло, Лъжеца, Грамло, Кент. Все мъже от по-старата генерация, които не се оставяха младостта ми да ги заблуди. Макин дори стигна дотам да се надигне от пода. Плесна ме по рамото.

— Хванахте ли я? С Нубанеца?

Кимнах.

— Дано сте й дали да се разбере — каза Макин.

— О, да. Умря в мъки — отвърнах. Лесна лъжа.

— Нубанеца… — Макин, изглежда, срещаше трудност с подбора на думи. — Той беше по-добър от нас.

Аз не срещнах.

— Да.

Докато с Райк се млатехме, Горгот не беше помръднал. Седеше на студения камък, кръстосал крака под себе си. Тук-там призрачната плът на костеливи пръсти беше оставила мъртви места по кожата му, малки бели отпечатъци, където плътта беше загинала. Не помръдваше, но ме следеше с котешките си очи.

На метър-два от него Гог и Магог се бяха сгушили един в друг.

— Добре се би, момко — извиках на Гог. — Удържа на думата си.

Гог вдигна лице да ме погледне. Главата на Магог се отпусна назад, сякаш вратлето му беше прекършено. Шията му беше белязана от бели линии, мъртви бели линии през тигровите шарки.

Коленичих до децата. Гог изръмжа, когато докоснах братчето му, но не ме спря. Магог беше съвсем лек в ръцете ми, странна смесица от системно недохранване и детска мекота.

— Братчето ти — казах. После замълчах и мълчах дълго, сякаш гърлото ми се е затворило и думите не могат да излязат. — Толкова е мъничък. — Сетих се как подскачаше по безкрайните стълби. Наложи се да притисна счупените ребра с надежда болката да проясни мислите ми поне малко.

Оставих мъртвото дете на пода и станах.

— Ти се бори за него, Гог. Беше глупаво, но може да ти даде утеха. — „И може би духът му няма да те кори цял живот.“

— Имаме си нов талисман! — обявих на братята. — Сега Гог е част от нашата весела банда.

Това извади Горгот от мълчанието.

— Некромантите…

Изядох разстоянието помежду ни, преди той да е станал. Желязната муцуна на арбалета щръкна на педя от челото му.

— Кое да бъде, Горгот? — попитах. И той си седна кротко.

Обърнах му гръб.

— Ще изгорим мъртвите. Не ща да се върнат и да ни кажат здрасти.

— Да ги изгорим, ама с к’во? — поинтересува се Кент Червения.

— Кокалите не стават за подпалки, Йорх. — Елбан се изхрачи в най-близката купчина кости сякаш в потвърждение на аргумента си.

— И въпреки това ще си направим клада от кости — рекох аз. — По пътя насам видях по стената да се стича катран.