Марк Лоуренс - Принцът на тръните

„Силата иска жертви. Слабостта има висока цена.“ Виж, това вече бях аз. Подминали бяхме шипките, а денят ставаше студен.

Горските стражари ни намериха бързо. Обратното би ме притеснило. Патрул от шестима, целите в черно и зелено, излезе от дърветата. Командирът им попита високо каква работа имаме на кралския път.

Не дадох на Кодин възможност да ме представи — изпреварих го:

— Идвам да се срещна с командира на Горски страж.

Стражарите се спогледаха. Несъмнено в очите им бяхме парцалива дружина, само Макин изглеждаше що-годе представително с излъсканата си в чест на баща ми броня. Аз бях със старата си броня от разбойническите времена, а колкото до Елбан и Нубанеца… тях биха ги качили на бесилото без съд и присъда. Разбойници от главата до петите.

В този миг Кодин внесе своята лепта в разговора:

— Това е Йорг, принц на Анкрат и престолонаследник.

Тези думи, колкото и невероятно да звучаха, се ползваха с авторитета на униформата му. Стражарите зяпнаха стъписани.

— Идва да се срещне с командира на Горски страж — подсказа им Кодин.

Това ги раздвижи и те ни поведоха навътре в гората по дивечови пътечки. Следвахме ги в колона. По някое време ми писна да ме шамаросват разни клони и слязох от седлото. Стражите поддържаха бързо темпо и май изобщо не им пукаше за високопоставената компания и тежките ни брони.

— Кой е командир сега? — попитах, задъхан и дрънчащ. В тишината под дърветата бронята ми дрънчеше толкова силно, че сигурно пречех на мечките да заспят зимния си сън.

Един от стражарите погледна през рамо; беше на години и жилав като дърветата около нас.

— Лорд Винсент де Грен. — И се изплю красноречиво в храсталака. Май не обичаше особено командира си.

— Баща ви го назначи тази пролет — добави капитан Кодин иззад мен. — Ако съм разбрал правилно, назначението му е било един вид наказание.

Щабквартирата на Горски страж се намираше до водопада Рало, на равното място, където река Темус криволичи и се разделя на ръкави, събирайки кураж да скочи от седемдесет метра височина. Десетина големи бараки с дървени покриви и стени от необелени стволове се гушеха сред дърветата. Изоставена воденица служеше за щаб на командира, иззидана от гранитни блокове и кацнала на ръба на водопада.

Няколко десетки горски стражари излязоха да ни видят. „Е, по тези места едва ли има много развлечения“, помислих си.

Докато ние връзвахме конете, старият страж влезе във воденицата да уведоми командира за пристигането ни. Позабави се, така че просто стояхме и чакахме. Повя студен вятър и раздуха опадалите листа. Стражарите стояха и ни наблюдаваха, плащовете им в зелено и черно се вееха на вятъра. Повечето бяха въоръжени с къси лъкове. Дългите само биха се оплитали в клонаците, а и в гората не ти е нужен голям обхват. Тук нямаше Робиновци от Худ, стражарите не бяха неговите весели разбойници и изглеждаха готови да те убият при първата грешна стъпка.

— Принц Йорг. — Вратата на воденицата се отвори и навън излезе мъж в хермелин, пъхнал палци под колан от златни плочки.

— Лорд Винсент де Грен, предполагам — казах и го удостоих с най-неискрената си усмивка.

— Значи си дошъл да ни уведомиш, че всички ние ще умрем заради глупавото обещание, с което едно момче се е опитало да впечатли баща си — каза той достатъчно силно да го чуят всички на поляната.

Трябваше да му го призная на лорд Винсент — не си губеше времето в празни приказки. Харесвам това качество, наистина, но не ми хареса начинът, по който го каза Винсент. А и лицето му беше едно такова… кисело, сякаш вечно му нагарча в устата, което беше странно, защото снагата му имаше формата на кюфте, а тази форма не се постига без сериозно ядене и изисква адски много животински кожи, за да се покрие с хермелин. Прецених, че е на трийсетина години, но с дебелите е лесно да сбъркаш, защото кожата им е опъната от сланина и за бръчки не остава място.

— Новините пътуват бързо, изглежда. — Запитах се на кое татко би се зарадвал повече: на Червен замък или на моя провал. В известен смисъл това можеше да се тълкува като комплимент, като намек, че според него все пак имам известен шанс да изпълня поставената ми задача. Не, това тук ми намирисваше по-скоро на женска ръка, вероятно жена, която още не може да преглътне онова за „скоронската курва“. Жена, свикнала да измъква тайни от мъжа си след сношение. Жена, която може да изпрати конници до Ренатски лес. И дори до Гелет.

Тръгнах към командира.