Марк Лоуренс - Принцът на тръните

Хванах ръката на Сали, която се промъкваше по корема ми към колана. Извих леко китката й и жената се превъртя на пръсти пред мен с тих писък. Беше със зелени очи, като Катерин, но по-малки и не толкова бистри. Гримът я състаряваше. Май щеше да се окаже по-млада, отколкото ми се беше сторило отначало. На двайсет най-много.

— Ами ако намеря начин да вляза в замъка? Тогава какво, брат Макин? Колцина ще ми трябват да завзема Червен замък, ако успея да ги вкарам вътре?

Лицето на Сали беше само на сантиметри от моето.

— Гарнизонът е от деветстотин бойци. Ветерани. Гелетар праща новобранците на границите и си ги прибира, когато съберат опит. — Чух столът на Макин да изстъргва назад. — Кой кучи син хвърли това? — ревна той.

Стисках извитата китка на курвата. Хванах я за гърлото с другата си ръка и я дръпнах по-близо.

— Тази вечер ще ти викам Катерин и ще ти позволя да ми покажеш как се прави оная работа с момичетата.

Част от замаята на сънната трева се разкара от погледа й, заменена от страх. Нямах нищо против. Разполагах с двеста мъже и не знаех как да вляза зад крепостните стени на Червен замък. Редно беше някой да се страхува.

Книгата ми помръдна отново. Е, не беше моя, а открадната, в интерес на истината. Свил я бях от дворцовата библиотека на излизане от Висок замък. Книгата току се накланяше към мен, сякаш непременно държеше да се затвори и да ми прещипне носа.

— Не мърдай, проклета да си — казах аз.

— Ммм. — Сали измърмори насън и навря лице във възглавницата.

Нагласих отново книгата между двете бузи на задника й и разтворих още малко краката й с лакти. Над книгата виждах грапавата дъга на Салиния гръбнак, който пресичаше гладкия й гръб и се губеше в червените къдрици около врата й. Не бях съвсем сигурен, че текстът пред мен е по-интересен от подложката си.

— Тук пише, че в Гелет има една долина, която наричат Гърлото на левкротата — казах аз. — Намира се в пустите земи под Червен замък.

Светлината на ранното утро се лееше през отворения прозорец. Въздухът студенееше, но приятно, като горчивата жилка на хубаво пиво.

— Мммммм — чу се гласът на Сали откъм възглавницата.

Изморил я бях. Когато си толкова млад, можеш да измориш дори курвите. Досега не бях пробвал комбинацията от жена и достатъчно свободно време, което да й посветя. Открих, че комбинацията ми допада. Много са преимуществата да не чакаш реда си на опашка или да не бързаш, защото подпалената къща може да се стовари върху голия ти задник. А и тя го беше направила с охота! Това също бе ново за мен, пък макар и платено. В мрака можех да си представя, че е безплатно.

— Ако не съм забравил старогръцкия, а не съм, левкротата е чудовище, което говори с човешки глас и примамва плячката си. — Извих врат да я захапя за бедрото малко под задника. — А опитът ми показва, че всяко чудовище, което говори с човешки глас, е човек. Или е било човек.

Стъпалата ми висяха от леглото. Размърдах пръсти. Понякога това помагаше.

Посегнах към най-старата от книгите, които бях откраднал. Текст на Строителите за пластимасови платна, сбръчкан от някакъв стар пожар. Учените от Изтока биха платили в злато за текстове на Строителите, но аз се надявах да изкарам от книгата по-голяма печалба.

Учителят Лундист ме беше научил на техния език. Само след месец вече четях свободно на езика на Строителите и той взе да се хвали наляво и надясно колко съм бил умен, докато татко не го смълча с един прословутите си черни погледи. Лундист казваше, че владея езика им не по-зле от всеки друг в Разделената империя, но книгата, която бях откраднал, ми се струваше напълно неразбираема. Пълна беше с непознати думи.

Отгоре на всяка страница пишеше „строго секретно“, това го разбирах, но какво значеше „невротоксикология“, „карциноген“, „мутаген“? Имаше обаче достатъчно думи, които познавах, и всички те бяха интересни. „Оръжия“, „запаси“, „масово унищожение“. На предпоследната страница имаше лъскава карта, релефна под пръстите. Учителят Лундист ме беше научил и на малко география. Достатъчно да съпоставя картата в книгата с „Гледки от Червен замък“, подробно изложени в голямата, но скучна „История на Гелет“, чието подвързано в кожа гръбче се гушеше в цепката на съблазнителния задник на Сали.

Но дори там, където думите на Строителите не ме затрудняваха, срещах сериозен проблем с изреченията. Не схващах смисъла им. „Изтичането на бинарни оръжия вече обхваща целия район. По-леките от въздуха единични съединения показват слаб токсичен ефект, макар че росиозата се наблюдава като всеобщ симптом при топологично излагане.“