Марк Лоуренс - Принцът на тръните

Тръгнахме по Стария път към Ренатски лес, двайсетина мили птичи полет, а Стария път си летеше като птица, естествено, следваше правата линия, положена от римляните преди незнайни епохи.

Кодин яздеше отпред с момчетата си, ние се наслаждавахме на деня след тях. Макин сръчка своя Скокльо до моя Герод и двамата си размениха заплашителни погледи, както подобава на истински жребци.

— Трябваше да ме оставиш на сър Гален, Йорг — каза Макин.

— Смяташ, че можеше да го победиш? — попитах.

— Не. Знаеше да върти меча тоя тевтонец — каза Макин и избърса устата си с ръка. — Никога не бях кръстосвал оръжие с по-добър.

— Не той беше по-добрият — казах аз.

Замълчахме и Елбан побърза да запълни паузата:

— Какво, Макин се е бил с некой, дето може да го надвие? Сър Макин? Не вервам. — Примлясна с устни и вместо „сър“ се чу „фър“.

Макин се обърна и го погледна.

— Повярвай. Поборникът на краля едва не ми видя сметката. Но после Йорг го оправи. — Кимна към Нубанеца. — С арбалет. Щеше да се гордееш с него, ако го беше видял.

Нубанеца прокара черната си като сажди ръка по металната ложа на арбалета си и по лицата на своите погански богове.

— В това гордост няма, Макин.

Никога не знаех какво да очаквам от Нубанеца. Понякога беше простоват като Маикал, друг път — по-дълбок от кладенец. А понякога и двете едновременно.

— Маикал — казах аз, сетил се изведнъж за нещо. — Какво стана с нашия питомен идиот? Умря ли, или не умря? Забравих да попитам.

— Оста’ихме го в Норлес, Йорх. Требеше одавна да е умрел с таз рана в корема, ама упорит бе, само мучи и не умира — каза Елбан и изтри плюнката от брадичката си.

— Толкова е тъп горкият, че не се сеща да умре — каза Макин, после се ухили. — Завлякохме го в една къща в края на градчето. Малчо Райчо искаше да го довършим, та най-сетне да млъкнел.

Посмяхме се.

— Сериозно, Йорг, не трябваше да закачаш Гален — каза Макин. — Ако го беше оставил на мира, сега щеше да си седиш нагизден в замъка. Така де, ти все още си престолонаследник. Бас ловя, че щеше да свалиш и оная наперена принцеса. Червен замък ти е смъртната присъда, задето строши онова глупаво дърво. За това и задето нарече съпругата му скоронска курва. Баща ти трудно прощава, да знаеш.

— Прав си, Макин — рекох. — Или щеше да си прав, ако амбициите ми се простираха до това да „седя нагизден“ в замъка. Ако беше така, щях да оставя онзи тевтонец да си свърши работата. За твой късмет, аз искам да спечеля Войната на Стоте, да обединя Разделената империя и да стана император. А за човек, способен да постигне това, завземането на Червен замък ще е детска работа.

Обядвахме край един километричен камък на границата на гората. Овнешко от кухнята на „Падащият ангел“. Още не бяхме облизали докрай мазнината от пръстите си, когато се метнахме пак на конете и ги пришпорихме между дърветата — основно стари дъбове и високи брези, поаленели и пожълтели срамежливо от целувката на есенния мраз. Яздехме под клоните, опадали листа шушнеха под копитата, дъхът на конете се къдреше пред нас и аз отново усетих онзи сладък трън да потъва дълбоко в кожата ми. Казват, че и цял живот да пътуваш, пак не ще избягаш от магията на анкратските долини.

Прозинах се така, че челюстта ми изпука. Не бях спал тази нощ. Затоплен под плаща си и полюляван от бавната стъпка на Герод, се унесох.

Открих, че си мисля за женски крака и ръце, гладки и меки. Устните ми изрекоха името й, сякаш да го пробват на вкус.

— Катерин? — попита Макин. Обърнах рязко глава към него. Той ме гледаше, вдигнал високо вежда. Този му навик с веждата ужасно ме дразнеше.

Отклоних поглед. Вляво от нас шипки се стелеха нашироко около стволовете на три бряста. Научил бях труден урок в шипки като тези. Не само красотата на родната земя беше впила тръните си в мен.

„Убий я.“

Извъртях се на седлото, но Макин беше изостанал и се смееше на нещо с Нубанеца.

„Убий я и ще се освободиш завинаги.“

Гласът сякаш идваше от мрака под плетеницата на шипките. Говореше с хрущенето на конските копита в сухия листак.

„Убий я.“ Древен глас, сух като кост, недокоснат от милост. За миг зърнах Катерин, кръв обагряше белите й зъби, очите й — разширени от изненада. Усетих дръжката на ножа в ръката си, острието му в корема й, топла кръв се стича по пръстите ми.

„С отрова ще стане по-тихо. От разстояние.“

Този, последният глас… можеше да е както мой, така и на шипката, защото бяха започнали да звучат еднакво.