Марк Лоуренс - Принцът на тръните

— Чудя се, лорд де Грен, дали вашите хора биха ви последвали с риск за живота си? Ако е така, значи бързо сте спечелили верността им и аз следва да бъда впечатлен. Чувал съм, че мъжете на Горски страж са корави пичове, по-корави от камък. — Преметнах ръка през раменете му. Не му хареса, но когато си принц, можеш да правиш такива неща с хората. — Да се поразходим.

Не му оставих избор. Поведох го надолу към бляскавата линия, където река Темус изчезваше в пропастта сред мъгла от водни пръски.

— Елате всички — извиках през рамо. — Това не е поверителен разговор.

Спряхме на широк корниз от мокър камък на петдесетина метра под воденицата, където водите се пенеха бели по камънаците, преди да се метнат през ръба.

— Принц Йорг, аз не… — започна лорд Винсент.

— Ти, ела тук! — Свалих ръката си от раменете на де Грен и посочих стария стражар, който се беше изплюл така красноречиво по пътя насам. Наложи се да повиша глас, за да надвикам рева на водата.

Той дойде при нас на ръба.

— Та кой е този горд представител на Горски страж, командире? — попитах.

Лицата на дебелите хора издават всяка емоция. Или поне при лорд Винсент беше така. Четях мислите му, виждах ги как приритват между веждите, гърчат се в провисналите бузи, тресат се в диплите около шията му.

— Аз…

— Е, все пак са двеста души. Как да очакваме от вас, че ще ги знаете всичките по име? — казах аз, целият съчувствие. — Как се казваш, стражарю?

— Кепен, ваш’височество — отвърна той. Личеше си, че предпочита да е някъде другаде, шареше с очи в търсене на изход.

— Заповядайте му да скочи, командире — казах аз.

— К-какво? — Лордът пребледня на секундата.

— Да скочи — повторих. — Заповядайте му да скочи във водопада.

— Какво?! — Лорд Винсент, изглежда, ме чуваше зле през рева на водата.

Кепен вече бе сложил ръка на кинжала си. Умен човек.

— Щом смяташ, че хората ти ще умрат заради глупаво обещание, което едно момче е дало на баща си, какво пък, види ми се логично въпросното момче да провери дали хората ще се подчинят на твоите заповеди, когато те означават сигурна смърт — казах аз, зарязал любезностите. — И ако още веднъж кажеш „какво“, ще се наложи да ти разпоря шкембето тук и сега.

— Но, принце… Принц Йорг… — И направи опит да се засмее.

— Заповядай му да скочи! — креснах му.

— С-скачай!

— Не така бе! По-убедително. Няма да скочи, ако му пелтечиш.

— Скачай! — Този път лорд Винсент се постара и докара известен авторитет.

— Така е по-добре — казах. — Хайде още веднъж, ама с чувство.

— Скачай! — изкрещя лорд Винсент в лицето на стария Кепен. Вече не беше бледен, страните му аленееха опасно. — СКАЧАЙ! Скачай, проклет да си!

— Да бе! — извика в отговор Кепен. Извади ножа си, нащърбен от употреба, и отстъпи предпазливо назад.

Свих рамене.

— Не е достатъчно, лорд Винсент. Не е достатъчно, и толкоз! — Бутнах го силно и той се катурна през ръба. Дори не извика. Поне плясък да бяхме чули, ама не.

И тогава аз се раздвижих, мълниеносно. Две крачки — и стиснах Кепен за гърлото, с другата си ръка държах китката му с ножа надалеч. Той се вдърви от изненада. Крачка назад и го провесих през ръба. Краката му висяха във въздуха и единствено ръката ми на гърлото му го задържаше сред нас.

— Е, Кепен — казах. — Ще умреш ли за новия командир на Горски страж? — Дарих го с усмивка, но той май не забеляза.

— Тук трябва да кажеш „да“. И гледай да е от сърце, защото има много по-лоши неща от това да умреш лесно, когато са ти дали заповед.

Той изграчи едно „да“ през хватката ми.

— Кодин. — Кимнах на капитана. — Ти си новият командир на Горски страж.

Издърпах Кепен, оставих го да стъпи на твърда земя и тръгнах назад към воденицата. Всички тръгнаха след мен.

— Ако поискам от вас да умрете, очаквам да попитате кога и къде — казах. — Не че горя от желание да издавам такива заповеди. Ще е глупаво. Мъжете от Горски страж са най-опасните двеста войници, с които разполага Анкрат, без значение дали баща ми го знае, или не.

Не беше празен комплимент. В гората нямаха равни. С добър командир начело горските стражари бяха най-острият меч в оръжейницата и бяха достатъчно умни, за да не скачат в пропасти само защото някой им е казал.

— Командир Кодин ще ви поведе към Гелет. — Видях ги да свиват устни при тази вест. Със или без дългия скок на лорд Винсент аз още си бях недорасло момче, а Червен замък още им звучеше като самоубийство. — Стигнете ли на двайсет мили от Червен замък, спирате. Ще прекарате две седмици в Отонските гори, ще сечете дървета за обсадни машини и ще убивате всеки патрул, който ви наближи. Командир Кодин ще ви каже останалото, когато му дойде времето.