Марк Лоуренс - Принцът на тръните

— Не аз ви дърпах конците, Йорг — каза Сагеус.

— Кой тогава? — Стиснах силно ръката му, кокалчетата му изпукаха в шепата ми.

Той вдигна рамене.

— Поискайте волята си и аз ще ви я дам.

— Ако ми е направено заклинание, ще намеря злосторника и ще го убия. — Усетих ехо от старата болка, която ме беше тормозила на пътя, остра болка, пронизваща главата ми от едното слепоочие до другото, дращеща зад очите ми като натрошено стъкло. — Но заклинание няма и волята си е моя — довърших аз.

Той сви отново рамене и се обърна. Погледнах надолу и видях, че стискам лявата си ръка с дясната, а между пръстите ми се стича кръв.

След сблъсъка си с езичника Сагеус в Западния двор отидох право на църковната служба. Изведнъж усетих нужда да се докосна до Рим, да вдишам уханието на тамян, да се залъжа с щедра доза догматизъм. Щом варварите притежаваха такива сили, логично бе собствената ни църква да има някоя и друга магийка, с която да снаряжи достойните, а дори и недостойните, направили си труда да влязат в храма. А дори и без магийки, пак имах нужда от свещеник.

Влязохме в параклиса и заварихме отец Гомст да чете от олтара. Църковният хор се препъна в песнопението си, когато ботушите ни затропаха по полирания мрамор. Монахини се свиха в сенките, уплашени от похотливите погледи на братята, както и от колективната воня на нашата компания, несъмнено. Гейнс и Сим свалиха шлемовете си и сведоха глави, но повечето братя се оглеждаха за нещо ценно, което да откраднат.

— Прости прекъсването, отче. — Пъхнах ръка в купела до входа, та светената вода да отмие кръвта от кожата ми. Защипа ме.

— Принце! — Отчето остави книгата си на олтара и ме погледна пребледнял. — Тези мъже… не е редно.

— О, я стига. — Вървях по пътечката между пейките, зяпах запленен изрисувания таван, въртях се насам-натам да го видя по-добре, а едната си ръка, мокра и капеща, държах вдигната пред себе си. — Нали и те са деца божии? Съгрешили деца, върнали се в лоното на църквата да дирят опрощение?

Спрях пред олтара и погледнах назад към братята, които стояха на групичка до вратата.

— Върни това на мястото му, Родат, или ще оставиш и двата си палеца в кутията за подаяния.

Родат измъкна един сребърен свещник от вонливите пазви на наметката си.

— Онзи поне. — Отец Гомст посочи Нубанеца с треперещ пръст. — Той не е от божието паство.

— Не може ли да мине за черна овца? — Застанах до отчето и той се дръпна като опарен. — Е, може би ще го спечелиш за вярата по пътя.

— Принце?

— Ще дойдеш с мен в Гелет, отче Гомст. На дипломатическа мисия. Изненадан съм, че кралят не те е уведомил. — Изобщо не бях изненадан, защото си беше чиста проба лъжа. — Тръгваме веднага.

— Но…

— Хайде! — Тръгнах към вратата. След кратка пауза свещеникът ме последва. Чувах неохотата в стъпките му.

Братята се заизнизваха един по един пред мен, Райк плъзгаше пръсти по стените, по реликварии и икони.

След като си осигурих отчето, вече нямах търпение да тръгнем. Пратих Макин да се погрижи за продоволствието, а Гомст поведох към Западния двор.

— Не е редно да вземаме този човек от Нуба на дипломатическа мисия, принце. Нито на никаква друга — прошепна ми Гомст в движение. — Нали знаете, че те пият кръвта на християнски свещеници, за да си правят заклинанията.

— Тъй ли? — Това май беше първото интересно нещо, което чувах от устата на отчето. — Самият аз не бих се отказал от малко магийка.

Свещеникът пребледня.

— Туй са суеверия, принце мой.

И след още няколко крачки добави:

— И все таки, ако го изгорите, Господ Бог ще благослови и нас, и пътуването ни.

След няма и час и с издути дисаги поехме по обратния път през Стария град.

Сагеус ни чакаше. Сам. Спрях коня си пред него. Още ми беше неспокойно. Този тип беше посял у мен съмнение. Казвал си бях, че съм загърбил мъстта като проява на сила, че съм преглътнал желанието си да убия граф Ренар и това е лична саможертва пред желязната воля, която ми е необходима, за да спечеля играта на тронове. Понякога обаче, като сега, сам не си вярвах докрай.

— Добре би било да приемете защитата ми, принце — каза Сагеус.

— Досега съм оцелявал и без нея.

— Но сега тръгвате към Гелет, за да влеете нова сила в бащината си десница.

— Така е. — Конете на братята пръхтяха около мен.

— Ако някой реши, че имате шанс да успеете, ще ви спре — каза Сагеус. — Онзи, които ви е разигравал през последните години, ще се опита да стегне оковите, които успяхте да разхлабите. Може би свещеникът ще ви е от полза. Присъствието му ви е помогнало преди. Той е добър като талисман, но извън това е само едно празно расо.