Джоанн Харрис - Руническа светлина

Това определено беше най-любимият сън на Маги. Тя знаеше каква опасна игра играе (защото демоните могат да влязат в света през сънищата), но въпреки това не можеше да се откаже от тях. И така, в мрака на Вселенския град, заобиколена от забравени книги, унасяна в сън от шепота на вятъра в тунелите и от далечния звук на музика над главата й, тя сънуваше за Словото, за Блаженството и за Бедствието, което предстоеше. Най-вече мечтаеше за Ездачите на Последните Дни, които с времето все повече се приближаваха, и откри, че ако си затвори очите, можеше почти да ги види — особено един от тях с младо, загоряло от слънцето лице, със светла коса, вързана на опашка с кожена лента, и със син цвят на очите, който толкова се различаваше от синевата на морето — мъгливо синьо като планините, които се мержелееха в далечината, и студено като върховете в далечния Север.

Беше странен и красив сън. Странен, защото Маги някак си знаеше , че е истински и че това мъртво и почти забравено място е мястото, на което му е предопределено да дойде. Още по-странното беше, че понякога тя усещаше, че самите сънища сякаш го зоват на свой собствен език — таен език като онзи от книгите, превърнали се в новия смисъл на живота й.

И така, докато повечето хора правеха всичко възможно да не сънуват, Маги стана ловец на сънища. И колкото повече сънуваше, толкова по-реални ставаха те за нея и толкова повече разбираше, че Свършекът на света ще започне тук, между развалините на Вселенския град, и че тя също ще изиграе своята роля в него.

Точно тази мисъл, а не книгите или плъховете, бе причината Маги Риди да идва тук всяка нощ, да върви по пустите коридори, да чете странни и забравени текстове, да отваря разядени от ръжда ключалки и да мечтае за онзи славен ден, в който всичко онова, за което бе копняла, внезапно ще се сбъдне.

Някой ден това щеше да се случи. Някой ден щеше да настъпи нейното време.

Изпълнена с вяра, Маги чакаше между откраднатите си книги, изучаваше ги и сънуваше, без да подозира, че на шестстотин мили разстояние, в далечния замръзнал Север, в селище, полускрито сред планини и сняг, две вечно бдителни очи най-сетне са се обърнали по посока на гласа й и че след три години чакане сънищата й най-сетне са започнали да се сбъдват.

Тор беше изпълнен с желание за битка. Само по себе си това не беше необичайно. Гръмовержецът не беше известен с търпението си, особено преди закуска, а и трябваше да му се признае, че му се бе наложило да се справя с доста неща през последните три години.

Първото беше пристигането на сина му Моди — един от близнаците, отдавна предсказани от Оракула, но поради ненадеждността на оракулите по принцип в действителност се бе оказало, че има дъщеря на име Мади. После тя беше спасила оцелелите Аезир (с помощта не на друг, а на Локи, Хитреца) от Черната крепост на Хаоса, което бе довело ако не до действителния Свършек на световете, то поне до нещо много наподобяващо на него, нещо, което бе унищожило врага, бе коствало живота на Генерала, бе завършило с катаклизма на сблъсъка между Реда и Хаоса и бе предизвикало преливането на река Сън от коритото й и наводняването на Средните светове.

Разбира се, тя нямаше намерение да направи това. От опит Тор знаеше, че жените никога нямат намерение да направят каквото и да било, затова поне в Древните времена те не участваха в делата на боговете. Гръмовержецът горчиво си помисли, че щом допуснеш някоя жена в живота си, още преди да си разбрал какво се случва, вече седиш в ледена пещера със сплъстена брада и загубил целия си чар, а жена ти на всеки десет минути ти досажда за ново тяло, сякаш не ти стига това, че трябва да се грижиш Световете да са безопасни за хората.

„Проклети жени — промърмори Тор, — един син би свършил работата както трябва…“

Разбира се, всичко беше приключило с победа за боговете. Четирима от тях бяха избягали от Черната крепост, Локи дори беше стигнал по-далеч, като се бе измъкнал от самото царство на Смъртта. Но макар да беше вярно, че Орденът е разгромен, победата никога досега не е била толкова горчива.

Оракулът, който им беше обещал нови светове, се бе оказал врагът. Один беше мъртъв, аезирите бяха разделени, ванирите бяха обидени и враждебно настроени — всички бяха с отслабени сили и колебливи. Без Генерала те отново бяха скарани — ванирите, които бяха под командването на Хеймдал, стояха предимно в крепостта си под Спящите (с изключение на Скади, която никой не беше виждал от Свършека на света и за която се предполагаше, че се е върнала у дома при Ледения народ).