Джоанн Харрис - Руническа светлина

Можеше да е и много по-зле. Като се изключеха няколкото излишни килограма и склонността й да грухти, когато е раздразнена, Сив почти навсякъде можеше да мине за човешко същество. Вярно, че малко неща в сегашния й Облик напомняха, че някога е била безсмъртна красавица, но пък нямаше и никаква следа от това, че дължи съществуването си на охранената свиня, наречена Дебелата Лизи.

Сив обаче беше напълно наясно с това и си го изкарваше на всички останали.

Обстоятелството, че Тор се беше справил по-успешно, не подобряваше положението. Вярно, че той все още поразително приличаше на Дориан Скатъргуд, мъжа, в чието тяло се беше преродил, но тенът и височината му бяха като на Гръмовержеца и съзнанието на Дориан рядко влизаше в конфликт с неговото. Сив така и не спря да му завижда за това и след като издърпа един немирен косъм изпод брадичката си, тя го стрелна с отровен поглед, който обаче не попадна в целта, защото Тор гледаше в друга посока.

Цветята зад него внезапно покафеняха и умряха, но тъй като нито Тор, нито Дориан обръщаха внимание на такива неща, това също остана незабелязано.

Сив притисна корема си с ръце и се погледна в профил в огледалото. За момент изражението й се смекчи.

— Забелязваш ли нещо различно? — попита тя.

— Различно? — повтори Гръмовержецът.

Той знаеше, че такива въпроси винаги са подвеждащи, защото могат да се отнасят за нова шапка, различна рокля, специална прическа или хилядите други неща, за които само една жена може да я е грижа.

— Нещо за… роклята? — подкани го Сив.

— Да, нова е — с облекчение отвърна Тор. — Веднага го забелязах.

— Това е най-старата ми рокля — натърти Сив и отново присви очи. — Не съм я носила от много отдавна. Не ми ставаше .

— Ами, може би трябва да започнеш диета, скъпа.

— В името на боговете, Тор! — изгрухтя Сив. — Да не си сляп? Отслабнала съм с шест килограма!

Но Тор очевидно беше открил нещо отвън, което изискваше цялото му внимание. Фактът, че беше шест сутринта, навън цареше пълен мрак и се сипеше сняг, не му помогна особено да спечели благоразположението на Сив, чиято двойна брадичка вече трепереше гневно, а сините й очи блестяха като магнезиеви сигнални ракети.

— Какво си зазяпал там? — сопна се богинята на милосърдието и изобилието.

— Нещо не е наред — каза Гръмовержецът.

Сив се готвеше да направи някоя язвителна забележка, когато и тя го забеляза — следа в небето над Хълма Червен кон, чиято светлина се разпръсваше на фона на облаците по начин, който и двамата разпознаха.

— Това е Локи — отбеляза Тор. — Има си неприятности.

— Зарежи го — посъветва го Сив.

Естествено, двамата с Хитреца никога не се бяха разбирали особено и макар тя да приемаше, че Локи не е пряко отговорен за прехвърлянето на нейния Облик в тялото на охранена свиня, беше вярно и че тази ситуация го забавляваше прекалено много. Тя си помисли, че ако той има неприятности, то може да се оправя сам. Светлокосата Сив имаше по-непосредствени грижи.

Но сега се появи нова следа, този път тъмночервена, а не виолетова. И двете следи бяха много ярки, като фойерверки в облачното небе.

Тор ги погледна намръщено за момент, след което се отправи към вратата, като спря само за да си вземе тежкото кожено наметало, което висеше там.

— Трябва да вървя, Сив. Това е моят син.

— Какъв син? — изгрухтя Сив.

— Точно така, натяквай ми — промърмори под нос Тор. — Не ми ли стига, че жена ми е свиня, а трябва и синът ми да е момиче? — След това добави по-високо: — Трябва да тръгвам. Нещо става. Те използват сияние.

Това означаваше битка, както добре знаеше Тор. А на място като това, в сърцето на Планинските земи, богът на гръмотевицата нямаше кой знае какво да прави, освен да умира от скука — или да влезе в битка.

В последните години боговете се занимаваха и с двете — в началото се биеха само помежду си, но с времето осъзнаха, че има по-сериозен враг, когото трябва да вземат предвид. Името му беше Хаос и той представляваше точно това.

Преди три години на бреговете на Сън портите на Подземния свят бяха разбити за период от точно тринайсет секунди. През това време, докато Хаосът вилнееше, неизвестен брой от неговите обитатели бяха преминали от Проклятието към Сън. Предполагаше се, че повечето от тях са загинали — Сън беше враждебно място толкова близо до извора си — но най-издръжливите очевидно бяха оцелели и от време на време се появяваха в съзнанието на хората и оттам в Средните земи.