Джоанн Харрис - Руническа светлина

Битката с тези същества беше единственото развлечение на Тор. Тъй като по характер не беше склонен към много разсъждения, той доста се наслаждаваше на войната и след като Орденът беше унищожен напълно, тези създания от Хаоса бяха единственият му достоен противник. Дори и с недовършен рунически знак и без Мьолнир — чука, който някога го бе направил почти непобедим — Гръмовержецът все още беше сила, с която всеки трябва да се съобразява.

Той се опита да скрие нетърпението си, но Сив бързо забеляза блясъка в очите му и усилието да избягва погледа й, когато му каза с измамно подкупващ тон:

— Значи ще отидеш, нали, скъпи?

— Ами, това е работата ми — отвърна той с престорена въздишка.

— И ме оставяш тук сама? — попита Сив. — С всички тези… същества на свобода отвън?

— Бъди разумна — прикани я Гръмовержецът. — Висока, едра жена като теб — сигурен съм, че можеш да се грижиш за себе си.

По-късно Тор трябваше да признае, че изборът му на думи не е бил никак удачен. Като вик, който поражда лавина, той бе предизвикал реакция в неговата любима, която в началото се характеризираше с определени звуци, последвани от смяна на цвета на лицето й и от гневна експлозия от сияние, която стопи снега около къщата почти на петстотин метра разстояние и изпари семейство мишки, живеещи под дюшемето.

— Едра? — като ехо повтори Светлокосата Сив. — Кого, в името на Хел, наричаш едър ?

Има случаи, в които дори и богът на гръмотевицата знае кога трябва да премине към стратегическо отстъпление. Тор хвърли поглед през рамо и промърмори:

— Ъъъ… извинявай, любима. Трябва да бягам.

И след като набързо сложи наметалото си, той се измъкна навън под силния сняг.

На върха на Хълма Червен кон за Локи бяха настанали трудни времена. Разбира се, Хълмът беше чудесно укрепление, но имаше огромен недостатък. В него се криеше един от входовете към Подземния свят и Феерията. Гоблини, демони, а понякога и по-страшни същества бяха привлечени към това място от стотици мили наоколо.

Локи обикновено се справяше с това. Тъй като самият той беше наполовина демон, изпитваше известна симпатия към гоблините — дребните му братовчеди под Хълма. Тъй като беше наполовина бог, той обикновено се справяше с троловете и останалите неприятности дори и в сегашния си човешки Облик и с все още обърнат рунически знак. Но когато ставаше дума за ефимерите, които си пробиваха път в пространството между Световете и се събираха при Хълма Червеи кон, Локи реши, че вече му е дошло до гуша. Беше спасил Световете веднъж. Не беше негова работа да ги спасява отново.

Разбира се, самата врата беше източник на сила. Но освен ако не искаше да играе Краля на хълма 1с всеки заблуден демон, който се изпречи на пътя му, рано или късно щеше да му се наложи да се откаже от местоположението си. Поне такива бяха мислите, които минаваха през ума му, докато стоеше в Окото на Хълма Червен кон и запращаше руни по чудовището, което се извисяваше над него.

Беше се появило от нищото, както и останалите. Мисловните мълнии на Локи само го бяха забавили. Стърчеше на метър и половина над главата му и се олюляваше със сънен поглед, а от острите му зъби капеше отрова, която се стичаше по лицето на Локи. Той вдигна ръка да се предпази и се зачуди какво толкова е сторил, че да заслужи да бъде измъчван по този начин.

Естествено, и преди беше срещал чудовища, но това беше нещо, което нямаше място в Средните земи — ефимера, създание от сънищата, родено от Сън и подчиняващо се само на логиката на сънищата. Локи знаеше, че не би трябвало да е тук. И въпреки това то беше, а и на всичкото отгоре не беше първото.

Приличаше на змия с женска глава, макар Локи да знаеше, че спокойно може да се появи пред него и като гигантски вълк, играчка клоун на пружина или рояк оси, или пък в каквато и да е друга форма, дадена му от сънуващия, чийто сън го беше създал.

В този случай беше змия.

Той мразеше змии.

В истинския си Облик, с непокътнато сияние, Локи щеше бързо да убие съществото. Това все още можеше да стане в Сън и, разбира се, в Асгард. Но Локи знаеше, че това не е сън, а Асгард бе паднал преди години и боговете бяха останали отчаяни и лишени от по-голямата част от силите си.

Той се отдръпна колкото се може по-далеч от нещото и протегна ръка към арбалета на колана си. През годините беше свикнал да носи обикновени оръжия и това се бе оказало полезно в няколко случая. Не и срещу ефимерите, естествено. „От друга страна, за всяко нещо си има първи път“ , помисли си Хитрецът и насочи оръжието, готов да стреля.