Джоанн Харрис - Рунически знаци

„Стига, Мимир. Искам да се съсредоточа.“

„Стига, Звездно куче. Какъв е планът ти?“

Локи се опита да образува наново руните, но присъствието на Шепнещия беше твърде осезаемо, караше го да се гърчи като червей на кука.

„Боли те, нали?“ — попита Оракулът и зачовърка още по-жестоко…

И в мига, когато Шепнещият посегна към него с непредпазлива злоба, Локи видя нещо, което го накара да затаи дъх. Защото когато неговият ум и умът на Оракула се докоснаха, той зърна нещо повече — нещо, заровено толкова надълбоко в съзнанието на Шепнещия, че само сянката му се виждаше.

(!)

В този миг Оракулът се отдръпна.

След малко се върна без следа от предишната закачливост и Локи почувства убийственото му настървение. Докато Оракулът се ровеше в ума му, за да разбере какво е видял, по тялото на Хитреца пробяга непоносима болка и той се опълчи срещу Шепнещия с всички сили.

„Шпионираш ли ме, жалък подлецо?“

— Не! Моля те! — изстена Локи.

„Още само звук и ще те разкъсам.“

Хитрецът стисна набраздените си устни. Той виждаше Мади, протегнала ръка над водата, и руната Наудр , опъната почти до скъсване помежду им.

„Така е по-добре — каза Оракулът. — А сега за твоя план…“

Той продължи още секунда да стиска, да изцежда съзнанието на Локи като мокра кърпа. С изтръпнали пръсти, със замъглен поглед, Хитрецът пусна с една ръка разпадащото се въже, за да оформи руни за подсилване…

В този момент въжето поддаде и Локи полетя към бързите води на Стронд. Той подскочи към брега, като с две ръце мяташе руни, леки като перца, приземи се с единия крак във водата на скалистия ръб на бушуващата бездна и с облекчение установи, че Оракулът го е напуснал. Блед и разтреперан, Локи се из катери на брега.

— Какво има? — попита Мади, като видя лицето му.

— Нищо. Главоболие. Сигурно е от въздуха.

Той тръгна с несигурна крачка, като грижливо пропъждаше всяка мисъл от главата си. Това кратко надзърване беше достатъчно мъчително, но ако Шепнещият узнаеше какво точно е видял Локи, никой — дори Мади — нямаше да го спаси.

Така те прекосиха реката, която бележи края на Долната земя и началото на дългия утъпкан път към Смъртта, Съня и Проклятието.

Зоркият като ястреб Хеймдал никога не спеше. Дори когато беше най-отпаднал, той държеше едното си око отворено и тъкмо затова беше избран за страж на Аезир по времето, когато стражите все още бяха необходими. Тази нощ обаче никой от Ванир не посмя да заспи — с изключение на Идун, която се отличаваше от другите е доверчивата си природа, и Фрейя, чиято красота се нуждаеше от осем часа сън. Останалите седяха на тръни и чакаха Один.

— Защо си мислите, че изобщо ще дойде? — не издържа накрая Ньорд и погледна през прозореца на салона.

Луната изгряваше, часът беше единайсет, може би дванайсет, а наоколо цареше пълно мъртвило от девет и нещо насам, когато през двора пробяга лисица и се изгуби в мрака зад къщата на свещеника. Тогава настъпи момент на несигурност, през който Ванир направиха всичко възможно, за да се уверят, че създанието е съвсем обикновена лисица, а после се занизаха часове в мълчание — напрегнато, неловко мълчание, което им подейства потискащо като мъглив ден.

— Ще дойде — каза Скади. — Ще иска да говори с нас. Сигурно е получил поканата ни, а освен това…

Хеймдал я прекъсна.

— Ако ти беше на мястото на Один, щеше ли да дойдеш?

— Може да не дойде сам — каза Браги.

— Ще дойде — повтори Скади. — Ще иска да преговаря. Ще се опита да ви подкупи, да ви накара да му служите, и за примамка ще използва Шепнещия.

При тези думи Ловджийката се усмихна: само тя знаеше, че Один няма с какво да се пазари. Дирята на Локи водеше навътре в лабиринта под Хълма и Скади имаше пълно основание да вярва, че Шепнещият е у него, беше повече от сигурна.

— Само че той хитрува — предупреди тя. — Не може да му се вярва. Напълно в негов стил е да ни вкара в капан…

— Стига — намеси се Хеймдал. — Вече чухме мнението ти. Разбираме какво рискуваме. Защо иначе сме дошли да сключваме сделки с Хората? — той въздъхна и изведнъж придоби уморен вид. — Не виждам нищо почтено тук, Ловджийке, и ако питаш мен, ти прекалено много се наслаждаваш на всичко това.

— Чудесно — отвърна Скади. — Тогава ще оставя теб да говориш. Аз ще стоя настрана и ще се намесвам само при нужда. Става ли? Така честно ли е?

Хеймдал я погледна учуден.

— Благодаря — каза той.

— И все пак — продължи Ловджийката, — може би трябва да повикаме свещеника. Ако Один пристигне въоръжен…