Джоанн Харрис - Рунически знаци

Но по този въпрос Ванир бяха единодушни.

— Ние шестимата ще се справим с него — каза Ньорд. — Не ни трябват нито проповедникът, нито Словото му.

Скади сви рамене. Беше сигурна, че до края на нощта ще размислят.

Один дойде след час окъпан в сребристото сияние на фалшива зора. В пълно снаряжение — суета, за която сигурно беше изразходвал по-голямата част от сиянието си — висок, със синьо наметало, с копие в ръка, с широкопола шапка, под която едничкото му око светеше като звезда.

Приела облика на вълк, Скади го наблюдаваше от покрайнините на селото: знаеше, че Один ще дойде на срещата подготвен. Следата му сияеше, той изглеждаше спокоен и отпочинал — част от маскировката, разбира се, но трябваше да му се признае, гледката беше внушителна. Единствено силното й вълче обоняние й помогна да прозре истината зад сиянието — слабата миризма на тревожна пот, на прах, на умора и Скади изръмжа от задоволство.

Значи беше права. Той наистина блъфираше. Сиянието му бе отслабено, той беше сам и единственото предимство, с което още разполагаше неизменната преданост на Ванир, скоро щеше да му бъде отнето.

Ловджийката се върна в дома на свещеника, влезе през открехнатата странична врата и бързо изтича да събуди Нат.

— Той е тук.

Нат й кимна в отговор. Не изглеждаше никак стреснат от внезапното събуждане — всъщност Скади се запита дали изобщо е спал. Той стана и тя забеляза, че е лежал с дрехите. На лунната светлина очите му блестяха, зъбите му лъщяха, в цветовете му се четеше единствено въодушевление и едната му ръка машинално се протегна към Добрата книга, оставена до леглото, а другата стисна златния ключ, който висеше на врата му на кожена връв.

— Помниш ли какво трябва да направиш? — попита Скади.

Нат мълчаливо кимна.

Етелбърта изпищя, като видя бялата вълчица до леглото си, после изпищя още по-силно, когато Ловджийката възвърна първоначалния си облик. Нито Скади, нито Нат й обърнаха някакво внимание.

Етел лежеше в леглото си по нощница и трепереше.

— Нат, моля те — каза тя.

Свещеникът дори не я погледна. Всъщност в този момент той изобщо не приличаше на себе си, стоеше до леглото по риза и панталони, дългата му сянка опираше в тавана, а възторжените му очи излъчваха сияние — Етелбърта беше сигурна, че е някакъв вид сияние.

Тя седна в леглото, все така уплашена до смърт, но твърдо решена да изрази възмущението си, яростта си от това безсрамно същество, тази гола харпия, която беше съблазнила мъжа й и го бе тласнала към лудост, че и по-лошо. Етелбърта знаеше, че никога не е била хубавица, дори на младини. А дори да беше, и най-голямата хубавица в долината не можеше да се мери с тази жена демон, която Нат наричаше Ловджийката. Но Етелбърта обичаше мъжа си въпреки цялата му суетност и плиткоумие и нямаше намерение да гледа безучастно как той се погубва.

— Моля те — повтори тя и стисна ръката му. — Моля те, Нат, отпрати я. Отпрати ги всичките, Нат. Те са демони, откраднали са ума ти…

Нат само се разсмя.

— Лягай си — каза той и в тъмното гласът му сякаш отекна по-различно, отколкото на дневна светлина. — Това не те засяга. Сега съм зает с делата на Ордена и няма да позволя да се месиш.

— Но, Нат, аз съм ти жена…

Тогава свещеникът я погледна: очите му грееха с непознат пламък.

— Екзаминаторът на Ордена няма жена — отсече той.

И припадна.

Беше в безсъзнание само няколко секунди. Скади го свести с рязко ощипване, докато Етелбърта седеше с насълзени очи, притиснала ръце към устата си.

Екзаминаторът на Ордена няма жена.

Какво можеше да означава това? Етел Парсън се славеше с ум толкова, колкото и с красота — всички знаеха, че си е купила положението в обществото с парите на баща си. Не се отличаваше и с независимо мислене. Никой никога не я беше поощрявал да изразява мнение. Казваха й, че е достатъчно да изпълнява задълженията си, да бъде добра дъщеря на Църквата, добра стопанка, добра домакиня, добра съпруга. Тя се беше надявала да стане и добра майка, но не й бе отредено да изпита тази радост. Въпреки това Етел не беше глупава и сега си блъскаше главата да проумее какво става.

Екзаминаторът на Ордена няма жена…

Какво означаваше това? Разбира се, тя не хранеше илюзии за предаността на съпруга си към нея. Грозните момичета рядко се омъжват по любов. А парите, за разлика от хубостта, с възрастта често се увеличават. И все пак да я отблъсне толкова грубо, и то пред онази…

„Няма време за самосъжаление, Етелбърта. Не забравяй коя си.“