Джоанн Харрис - Рунически знаци

— Освен ако не оставя някакви знаци.

— Знаци? — учуди се Мади. — Че защо ще го прави?

— Кой знае — отговори Шепнещият. — Казах ти, че ще създава неприятности.

Локи гневно изсъска:

— Неприятности? Слушай, аз рискувам кожата си. А ми е доста удобна и изобщо не бързам да я съсипя. Та защо ще искам да оставям знаци? И защо, в името на Хел, ще искам да се бавим?

Мади смутено поклати глава.

— Просто мисълта да се върнем назад…

Той отново я погледна озадачен.

— Кой говори за връщане назад?

— Стори ми се…

— Мади — каза Локи, — мислех, че си разбрала. Хаосът е в кръвта ти по майчина линия, а по бащина си Аезир. Наистина ли смяташ, че спускането по тази урва е най-добрият вариант?

За миг Мади се замисли.

— Но аз не знам никакви магии… — започна тя.

— Не ти трябва да знаеш магии — отвърна Локи. — Магията е част от теб, тъй както косата ти, очите ти или това, че си левачка. Один ли те научи да мяташ мисловни мълнии?

Мади се намръщи и поклати глава. После си спомни за соколовата премяна на Фрейя и лицето й грейна.

— Мога да използвам наметалото на Фрейя — предложи тя.

— Няма да стане. Птица не може да пренесе Шепнещия. А освен това ми омръзнала си губя дрехите.

— Добре, какво предлагаш? — попита Мади и точно тогава й хрумна какво може да се направи.

Въже — дори просто нишка, усукана от руни, можеше да се опъне от единия край на процепа до входа на пещерата. Ур , Бикът, щеше да я заздрави. Наудр , Връзващият, щеше да я закрепи в горния край. Трябваше да издържи съвсем кратко, точно колкото да се спуснат — и после можеше да се махне със същата бързина и лекота като паяжина. Мади реши, че ще свърши работа, и въпреки това като погледна към бушуващата вода, се уплаши. Ами ако не успее? Ами ако падне като птиче, което много бърза да излети от гнездото, и водите я отнесат към Речния котел?

Локи я гледаше с учудване и нетърпение.

— Хайде, Мади — подкани я той. — Ще бъде нищо в сравнение с онова, което направи при огнената яма.

Тя бавно кимна, после разтвори ръка и погледна руната Аеск , изписана на дланта й. Знакът светеше слабо, но пред очите й грейна, тъй както въглените в огнището припламват, когато ги раздухат. Мади затвори очи и започна да усуква руните така, че да изпълнят предназначението си, тъй както някога усукваше суровата вълна от прясно остриганите агнета, нишка по нишка, и я навиваше около вретеното. Вече виждаше как израства във върховете на пръстите й — двойна нишка руническа светлина, здрава като стоманена верига и лека като пух на глухарче, после я опъна в тъмния въздух, тъй както паяк опъва паяжината си, докато нишката стигна брега на реката и здраво се закрепи за скалата.

Мади внимателно провери дали въжето ще я издържи. Беше здраво. Плъзгаше се като царевична коса между пръстите й. А сега Шепнещият: напъхан под палтото й, той тежеше, но не непоносимо и след като установи, че с малко наместване може да го носи на гърдите си, момичето стисна с всичка сила въжето и се гмурна в тъмнината.

Локи гледаше и в острите му черти се четеше любопитство, почти възхищение. Всъщност той се чувстваше много неспокоен. Това със сигурност беше проста работа, но въпреки липсата на подготовка Мади твърде бързо намери верния подход. Локи се чудеше колко време ще й трябва, за да открие другите си умения, и колко сила се съдържа в това сякаш неизтощимо нейно сияние. Самият той все повече отслабваше от усилието да противостои на намесата на Шепнещия в мислите му. И когато дойде неговият ред да хване въжето, му се стори, че предчувства беда…

„И защо така?“ — обади се глас в главата му.

Локи трепна от неочакваното му присъствие. Препятствията по пътя им надолу го разсейваха и му беше все по-трудно да пази мислите си неприкосновени. Реката под него бушуваше и пръскаше и изведнъж му се прииска той да беше взел Шепнещия, но сега осъзна, че е твърде безпомощен, увиснал във въздуха като мънисто на конец. Гласът в главата му долови неговата несигурност и се усмихна.

„Махни се от главата ми, стар воайор такъв.“

„Какво те мъчи? Гузна съвест?“

„Гузна какво?“

Гласът беззвучно се засмя. Локи почувства смеха като драскане на мъртви нокти по вътрешността на черепа му. Започна да се поти. Мади беше стигнала отсрещния бряг на реката, но Хитрецът беше едва на половината път, а руните вече започваха да се разпадат. Ръцете го боляха, главата му се пръскаше и той с мъчителна яснота виждаше бездната под себе си. И Шепнещият я виждаше и злорадо и безмилостно го гледаше как се мъчи…