Джоанн Харрис - Рунически знаци

„Може би Екзаминаторът е бил прав — помисли си Один. — Може би времето ми е изтекло.“ Но тази мисъл не го изпълни с отчаяние, както очакваше. Вместо него той изпита странно усещане, подобно на главозамайване, и изведнъж позна чувството. Беше го изпитвал и друг път, във времената преди Рагнарьок, когато световете враждуваха и силите на Хаоса чакаха своя час. Това беше радостта на играча, който залага последната си монета със съзнанието, че всичко ще се оправи или ще се провали с обръщането на картата.

„Е, какво ще бъде? — каза си той. — Няколко години отсрочка или милостива смърт? Искрица надежда или гръм от небето?“

Шансовете бяха малки, Один вече го знаеше. Ванир не му вярваха, Скади се бе заклела да му отмъсти, Локи беше избягал, Мади се беше загубила, Шепнещия го нямаше, Хълмът зееше отворен и Хората бяха по петите му. А без Оракула вероятността да убеди, да примами, да уговори или направо да излъже Ванир, за да му се покорят, бе напрано нищожна.

Но Один беше играч. Обичаше залозите. Те допадаха на вкуса му към драматичните развръзки. Затова когато слънцето се търкулна на запад, Едноокият отново взе тоягата и стария си опърпан вързоп и пое надолу по Хълма Червен кон.

Изтощен след нощната работа, в отсъствие на Скади Нат Парсън спа. Но това не го освежи, защото го споходиха натрапчиви, неудобни сънища, които оставиха у него чувство на раздразнение и неудовлетворение.

Той се събуди след пладне с главоболие, замаян от глад и въпреки това от мисълта за ядене му прилоша. Най-много от всичко Нат се страхуваше, че новопридобитите сили, които беше демонстрирал пред Ловджийката, може незнайно как да са го напуснали.

За негово облекчение обаче мощта на Словото не беше отслабнала. Дори му се стори, че след като е спал, е нараснала като някакъв бързорастящ пълзящ филиз, който си проправя път към мозъка му. Нат запали свещите на олтара още при първия си опит, почти без да се замисли, и цветовете, от които в началото така се стъписваше, сега му се струваха познати, почти обичайни.

Как стана това — свещеникът нямаше представа, но в мига, в който Екзаминаторът използва Словото срещу Едноокия и Нат пристъпи напред, по някакъв начин съзнанията им се сляха. Случайно или преднамерено? Избран ли беше Нат Парсън да получи тази сила? Разбира се, от Ордена всичко можеше да се очаква. Може би беше чиста случайност последица от Приобщаването в съчетание с някакъв по-произволен елемент: Шанс или Избор, кой знае? Но каквато и да беше причината, Нат Парсън възнамеряваше да запази тази сила.

Той почти не обели дума на жена си, само й поиска втората й по хубост рокля. Най-хубавата рокля на Етелбърта лежеше захвърлена някъде на Хълма Червен кон, а Скади щеше да има нужда от друга, след като се върне от Залата на Спящите в облика на птица.

Съвсем естествено, Етелбърта не искаше да се раздели по този начин с най-хубавата част от гардероба си и разговорът беше леко неприятен, но Нат намери убежище в кабинета си, преди желанието му да използва Словото срещу жена си да е станало непреодолимо.

Междувременно Ловджийката се върна. Трябваха й няколко часа, за да накара Ванир да възприемат нейния начин на мислене, затова тя пристигна в селото в ранния следобед. Дотогава плячката й вече беше изчезнала: Мади и Локи бяха тръгнали към Долната земя, а в Горната земя Один наблюдаваше дома на свещеника и оглеждаше района за възможна засада.

Той не видя как Скади — в облика на бяла вълчица — обиколи заплетените тунели на Хълма Червен кон, като душеше коридорите, оглеждаше защитите, търсеше пресни следи. Тя надуши за кратко мириса на Локи, но той идваше някъде отдалеч и скоро се изгуби, а така и не попадна на следа от Мади Смит.

„Е, това може да почака“ — помисли си Ловджийката.

Днес беше тръгнала на лов за по-едър дивеч.

Тя отново насочи вниманието си към Хълма. Естествена крепост, която при нормални обстоятелства би издържала стогодишна, а може би и по-дълга обсада. Но сега, когато портите й бяха разрушени и войските й я напускаха, тази крепост можеше да се превърне в коварен капан. Наудр , Връзващата руна, заложена под подходящ ъгъл на вратата, би могла да улови в клопката си нищо неподозиращ заек, да щракне и да хване всекиго, който мине от там, а руната Хагал да избухне като шепа барут в лицето на изненаданата жертва.

Скади влезе през разбитото Око на Коня и през по-голямата част от следобеда заложи такива капани, където можа. Разполагаше ги там, където коридорите се пресичаха, на крайъгълни камъни, при входовете на тунелите и зад тъмни завои. Тя вплиташе руната Наудр в мрежа и опъваше мрежата насред тъмен коридор, а от руната Тир образуваше кука, на която жертвата да се наниже като риба.