Джоанн Харрис - Рунически знаци

Локи пренебрежително сви рамене.

„Приказвай си…“

„В Черната крепост няма само да приказват.“

„Първо ще трябва да ме хванат“ — каза Локи.

„О, ще те хванат“ — отвърна Шепнещият.

След това продължиха по пътя си в мълчание.

Междувременно в Долната земя Едноокият Один най-после се събуди. Часовете, прекарани в ареста, го бяха направили уязвим и макар че той бързо се възстановяваше, имаше нужда от време, за да възвърне сиянието си. Затова когато се събуди и видя, че Мади и Локи са изчезнали, вече минаваше пладне.

Никой като че ли не знаеше къде са отишли, особено гоблините, които в отсъствие на своя Капитан сякаш бяха загубили всякаква сигурност и на тълпи напускаха Хълма Червен кон, помъкнали със себе си кой колкото запаси можеше да носи.

Один пресрещна и разпита неколцина от бегълците, но не можа да научи много от тях. Носеха се какви ли не слухове: че Орденът настъпва към Хълма, че Безименният е въстанал, че Ясенът на Мирозданието е паднал, че Сурт Разрушителят е преминал границата на Хаоса и вече е на път да погълне света.

Имаше и други, по-правдоподобни слухове: че Капитанът е мъртъв (Один отнесе това към сферата на пожеланията), че Долната земя е завладяна, затова всички ценности, храна и бира са достъпни за всички — последното поне беше вярно, както Один установи, щом влезе в складовете, макар че повечето гоблини, които завари там, бяха прекалено пияни, за да му кажат нещо смислено.

В противовес на това в Горната земя цареше заплашителен покой. Машините за копаене бяха се махнали от отвореното Око, само няколко души сновяха из полето. Приличаше на неделен ден, но църковните камбани мълчаха и дори земеделците, които трябваше да са заети, сякаш бяха изоставили работата си. Один гледаше света през руната Бяркан и се дивеше на призрачното спокойствие: над Хълма прелетяха диви гъски, над долината на Стронд мрачно надвиснаха буреносни облаци.

Нещо се надигаше, той ясно го усещаше. Преминаваше като трепет през Долната земя, дрънчеше с кости, хлопаше врати. Имаше глас всъщност седем гласа и Один нямаше нужда от магическа проницателност или от оракул, за да определи откъде духа вятърът.

Спящите.

Е, помисли си той, беше неизбежно. След като Скади беше будна, събуждането на останалите бе само въпрос на време. А без Шепнещия Один не можеше да разбере със сигурност какво знаят те и какво кроят. У тях ли беше Оракулът? Те ли бяха отговорни за изчезването на Мади? И къде се губеше Локи? Дали беше още жив? И каква игра играеше?

Имаше нещо гнило — това се разбираше от само себе си — но Один бе сигурен в едно: че Ванир ще се противопоставят на всякакъв съюз с Хитреца. Ако Скади беше успяла да ги убеди, че отново се е съюзил с Локи, Один трябваше да бъде много внимателен при срещата си с тях.

А не можеше да я избегне, ако искаше да получи отговори на въпросите си.

Той хвърли поглед към Окото на Коня и видя поканата от тях във вид на белоглав гарван вестоносец. Кацнала на големия камък навръх Хълма, птицата наклони глава и заговори.

— Грак.

Едноокият обичаше гарваните и знаеше езика им заради многото пъти, когато беше приемал облика на гарван. Той се приближи към птицата и през руната Бяркан се увери, че това е обикновен гарван, а не някой от Ванир в птичи облик.

— Ванир — каза гарванът. — Говори. Няма измама.

Едноокият кимна.

— Къде? — попита той.

— Дом на свещеник.

— Кога?

— Нощес.

Один замислено разпиля шепа трохи за птицата, тя кацна на земята и започна да кълве. „Няма измама“ казваха те. Но домът на свещеника изглеждаше странно място за среща — дали не обмисляха съюз с Хората? Один знаеше, че в днешно време дори на стари приятели не може да се вярва.

„Проклети да са, проклети да са.“ Той беше вече стар за дипломация. Рамото още го болеше от стрелата на Джед Смит, тревожеше се за Мади, беше подозрителен към Ванир и обезпокоително слаб след сблъсъка със Словото.

Словото. Один от години знаеше за съществуването му, но никога не бе изпитвал силата му на гърба си. Сега, след като я беше изпитал, той се страхуваше от него повече от всякога. Един-единствен Екзаминатор го направи безпомощен. Един човек — дори не Магистър — едва не пречупи съзнанието му.

„Представям си армия, въоръжена със Словото.“ След като беше видял какво може Словото, написаното в Книга Откровение вече не му се струваше толкова преувеличено. А Орденът беше силен — и с единство, и с численост — докато той и племето му бяха разпръснати и във вражда помежду си. Но какво можеше да направи Один или който и да било от тях срещу Безименния? Сам може би щеше да се укрие — за десет, за двайсет години, ако има късмет — докато накрая Орденът го залови. Заедно — ако изобщо успееше да спечели Ванир на своя страна — можеха ли да се надяват на друго, освен на поражение?