Джоанн Харрис - Рунически знаци

От наблюдателния си пункт между няколко дървета на половин миля от Малбри Один ги видя да идват. Беше шест вечерта и на светлината от залеза той успя да различи само дирите им, които се точеха през полето и сияеха под притъмнялото небе. Цветовете на Скади не бяха сред тях, но може би тя се криеше някъде наблизо и използваше останалите за примамка, с която да го привлече. От Мади и Локи нямаше и помен и Один едва сега призна пред себе си колко много се е надявал да ги види тази вечер.

Той образува Ир и се скри зад един плет. Ето ги: Жътварят, Стражът, Поетът, Лечителката, Морският вълк и последна, далеч зад тях, богинята на желанието. Защо бяха решили да дойдат пеша? Какво търсеха в дома на свещеника? И какво точно знаеха?

През Бяркан Один се огледа за Шепнещия. Нямаше следа от него и гласът му никъде не се чуваше. Но това не означаваше, че го няма. Едноокият тръгна покрай плета и мина зад групата: така имаше най-малка вероятност да го забележат. Никак не му харесваше да се крие от приятелите си, но светът се беше променил и вече дори на старите приятели Один не можеше да се довери изцяло.

Ньорд говореше на останалите:

— Знам, че е безразсъдна, може би дори малко дива…

— Малко дива! — намеси се Фрейя, чиято дълга коса блестеше като скреж, а светлината играеше в брънките на огърлицата й.

— Тя е животно, Ньорд, ходи на лов като вълк или като сокол…

— Винаги е била предана. В Рагнарьок…

Фрейр се обади:

— Тогава бяхме във война.

— Ако Скади е права, и сега сме във война.

— С Хората. Може би с Реда — каза Хеймдал. — Но не с нашето племе.

— Аезир не са нашето племе — отсече Ньорд. — Трябва всички добре да го запомним.

Скрит зад плета, Один се намръщи. Значи ето каква била работата: Ньорд като най-стария от Ванир, баща на близнаците, естествено беше предан първо на Ванир и после на Аезир. Впрочем Один отдавна подозираше, че богът на морето все още изпита нежни чувства към бившата си жена, а добре знаеше, че с влюбен не може да се спори. Самият той го бе изпитал на гърба си: имаше случаи, и то не малко, в които дори Далновидният Один се беше държал като простосмъртен слепец…

Едноокият хвърли поглед към Фрейя, която все така вървеше най-отзад в синята си рокля, изцапана до коленете в кал.

— Колко още остава? — проплака тя. — Вървя с часове, имам мазол, а вижте роклята ми…

— Ако чуя още една дума за роклята ти, обувките ти или соколовата ти премяна… — измърмори Хеймдал.

— Почти стигнахме — кротко каза Идун. — Но ако те боли кракът, мога да ти дам ябълка…

— Не искам ябълка. Искам сухи обувки, чиста рокля и баня…

— О, млъкни и използвай заклинание — сопна се Хеймдал.

Фрейя го погледна и подсмръкна.

— Изобщо не разбираш, нали, Златозъб?

Один се усмихна в скривалището си.

В Долната земя Мади и Локи изпаднаха в затруднение. Затруднение във вид на вертикална шахта, която минаваше през няколко от нивата — и нито път надолу, нито разклонение, само сто стъпки разстояние до отсрещния край.

Намираше се в края на дълъг нисък коридор, по който те се бяха придвижвали къде с пълзене, къде с ровене близо три часа. Сега, като гледаше подобния на стълб отвесен процеп и слушаше как водата бушува наоколо — четиристотин стъпки под тях, Мади беше готова да заплаче от отчаяние.

— Нали каза, че това е най-сигурният път надолу! — обърна се тя към Шепнещия.

— Казах, че това е най-бързият път надолу — язвително отвърна той, — и наистина е така. Аз ли съм виновен, че не можете да се справите с малка стръмнина?

— Малка стръмнина!

Шепнещият присветна с отегчение. Мади отново погледна надолу: под тях реката се пенеше като каймак. Момичето знаеше, че това е реката Стронд, придошла от есенните дъждове, която с блъскане и мятане си проправяше път между скалите към Речния котел. Тя като че ли изцяло запълваше бездната, но когато очите на Мади свикнаха с гъстия мрак, тя видя пролука в скалата от отсрещната страна, едва видима заради голямото разстояние.

От гърдите й се изтръгна дълга, уморена въздишка.

— Ще трябва да се върнем — каза Мади. — Да потърсим друг път надолу.

Но Локи я гледаше със странно изражение.

— Няма друг път — отвърна той. — Освен ако не искаш да вървиш с няколко хиляди гоблини. Впрочем…

— Впрочем — добави Шепнещият — вече ни следят.

— Какво? — попита Мади.

— Локи знае.

— Какво знае?

Хитрецът изгледа злобно Оракула.

— Преди час забелязах следа. Няма причини за тревога. По-надолу ще им избягаме.