Джоанн Харрис - Рунически знаци

Вътрешният глас, който изрече тези думи, беше рязък, но някак близък и силно изненадана, тя се вслуша в него. „Та това е моят глас“ — каза си Етел. За пръв път й хрумна да си помисли такова нещо.

Тя погледна мъжа си, който още лежеше на пода. Осъзна, че изпитва смесица от чувства: тревога, страх, разочарование, обида. Но имаше и друго: нещо, което накрая с учудване разпозна като презрение.

— Етел… — обади се Нат със слаб глас. — Донеси ми вода и дрехи. И ботушите ми от килера, и рокля за моята дама. Онази от розова коприна ще й стои добре, или може би люляковата.

Етелбърта се поколеба. В края на краищата тя беше покорна по природа, а да гледа отстрани и да не помогне на мъжа си в нужда за нея бе равносилно на предателство. Но веднъж чут, вътрешният глас трудно можеше да бъде пренебрегнат.

— Вземи си ги сам — сопна се Етел, загърна се в халата си, обърна се и излезе от стаята.

Излизането й не смути особено Нат. Той мислеше за други неща, важни неща, и не на последно място за усещанията си точно преди да припадне: онзи прилив на енергия, онази целеустременост, онова непреодолимо чувство, че е някой друг, не селски свещеник, загрижен единствено за десятъка и изповедите, а коренно различен човек.

Нат Парсън посегна към Добрата книга, паднала до леглото, и странно се успокои от познатата тежест в ръката си, от допира до топлата, гладка, изтъркана повърхност на обложката. После свали златния ключ от врата си и отвори Книга Слова.

Този път приливът на мощ съвсем слабо го зашемети. И самите думи — чужди, зловещи каишки за сила — сега му бяха по-ясни, нижеха се по страницата лесни и познати като песничките, научени като дете от майка му. Нат почувства лек световъртеж от това, че нещата, които вчера му се бяха сторили непознати и страшни, така неусетно бяха станали толкова натрапчиво близки.

Скади го наблюдаваше внимателно и с подозрение. Какво се случи? Допреди малко той лежеше на пода, даваше нареждания на Етел и искаше ботушите си, а сега беше просто… друг. Сякаш в него се бе запалила светлина или нещо се беше обърнало и от мекушав, суетен човек той се бе превърнал в друго създание. И всичко това за един миг. Може би заради Словото? Или просто заради въодушевлението от предстоящите събития?

Искаше й се да проучи по-обстойно този въпрос, но нямаше време. Один идваше и сега тя се нуждаеше от този човек и от Словото му, ако искаше планът й да успее. После щеше да се погрижи. Свещеникът не беше незаменим и след като изпълнеше предназначението си, Скади без съжаление щеше да развали сделката.

Тя осъзна, че всъщност ще изпита облекчение.

В миналото, мислеше Хеймдал, щяха да проведат съвещанието си в салона на Браги. Щеше да има медовина и бира, смях и песни. Сега, разбира се, дори само мисълта за онова време го потискаше.

Той погледна през прозореца. Один чакаше отвън на двора — не прегърбен старец, а по-висок и снажен от всеки човек, окъпан в светлината на истинския си облик. На Хеймдал му се струваше, че Один е сякаш изтъкан от светлина, и ако някой от Хората дръзнеше да го погледне, щеше да забележи синьото сияние, което грееше от лицето на едноокия скитник, струеше от пръстите му, искреше в косата му.

— Аз ще отида — каза Хеймдал.

— Всички ще отидем — намеси се Фрейр.

Той огледа останалите Ванир. Те всички бяха в истинския си облик, озарени от светлина: Идун и Браги в лятно златисти одежди, Ньорд със своя харпун, а Фрейя… Фрейя…

Фрейр бързо сведе глава. Никой не бива да поглежда богинята на желанието в истинския й облик, дори брат й. Той промърмори:

— Чудя се, сестро, дали е съвсем благоразумно…

Фрейя се разсмя — звук, който беше нещо средно между подрънквано на монети и последно подсмихване на умиращ човек.

— Скъпи братко — каза тя, — аз имам лични сметки за уреждане с Едноокия Один. Повярвай ми, не бих пропуснала тази среща за нищо на света.

На масата пред тях имаше бутилка вино. Браги я взе. Съгласно законите, записани още в най-древни времена, там, където се споделят храна и вино, не се пролива кръв. Макар че салонът на Браги тънеше в прах, законите на честта и гостоприемството още важаха и ако Один искаше да преговаря добре. Каквото и да правеха, трябваше да действат според законите.

В първия миг те се спогледаха. Шестимата Ванир и Едноокият, окъпан в сияние като легендарен герой, като планина на слънце.

Один им поднесе хляб и сол.

Браги сипа вино в чаша.

Представителите на Пророческото племе отпиха един след друг.