Джоанн Харрис - Рунически знаци

Тъкмо този момент чакаше Нат.

— Ще й даде кърпичката — беше го предупредила Скади. — Точно в този миг и в никой друг ще отприщиш Словото. Секунда по-рано ще съсипеш всичко. Секунда по-късно ще изпуснем проклетника. Но ако улучиш момента, Парсън, отмъщението ни е в кърпа вързано, при това с благословията на Ванир за награда.

„Разбира се — размишляваше Ловджийката, — загубата на Фрейя ще бъде тежък удар за тях.“ При мисълта за това тя се намръщи в нейните представи това беше признак за лош вкус, но беше сигурна, че боговете ще намерят утеха в преследването на отмъщението си.

„Опитай се после да сключиш съюз с тях“ — каза си Скади и гърлело изръмжа от задоволство, докато Нат Парсън стоеше до нея и чакаше, разтреперан, но обладан от Словото, преливащ от него, озарен от него.

Чувството беше прекрасно: той усещаше кръвта си летлива, сякаш всяка вена и всяка артерия в тялото му бяха пълни с горещо бренди. Знаеше, че не е съвсем на себе си — че може би дори е малко луд, но какво го беше грижа, когато се чувстваше така?

И тогава Етелбърта излезе на светлината.

— Това е жена ми — каза Нат изненадан.

Скади изруга и задейства магията си.

— Сега! — отново извика тя и повторно изруга, защото Етел беше застанала на пътя й, проклета да е. Етел се изпречи между тях, дръпна кърпичката от ръката на Фрейя и извика: „Не, госпожо, нито парцалче повече!“; а Ванир я гледаха, някои се усмихваха, неподозиращи за заплахата, и Скади пак изруга, този път по-свирепо, на демонски език, защото Словото — кантиката, която трябваше да накара Один да замръзне на място, докато Ванир гледат отстрани и Фрейя пада безжизнена на земята — Словото я подведе, Нат я подведе, като каза: „Това е жена ми“ с онзи скован, глупав тон, точно когато сиянието заструи от върховете на пръстите му, мина на един комар разстояние от Один и вкамени една птица в небето на три мили от селото, докато в двора на къщата станаха едновременно няколко неща.

В миг кръгът на Ванир се разкъса.

Хеймдал отскочи на една страна и в пръстите му проблеснаха мисловни мълнии.

Браги запя песен за защита.

Фрейр извади руническия си меч и се втурна към къщата.

Фрейя прие облика на сокол с червена опашка и полетя надалеч от опасната зона, като остави зелената копринена рокля на Етелбърта празна.

И в суматохата от магии, движение и шум за известно време никой не забеляза, че жената на свещеника лежи мъртва на земята и че незнайно как в бъркотията Едноокият Один се е изпарил.

В къщата Скади метна Иза по Фрейр и го замрази на място. Обърна се към Нат.

— Можеш ли да го направиш? — попита Ловджийката. — Можеш ли да ги спреш всичките?

Нат се поколеба.

— Етел — каза той.

— Забрави я — отсече Скади. — Тя се изпречи на пътя — Ловджийката го сграбчи за ръката и насила го накара да я погледне. — Кажи ми сега, Парсън, можеш ли да го направиш?

Той я погледна за миг. В истинския си облик Скади беше страховита гледка дори за боговете. На Нат му прилоша. Словото и усещанията, които то предизвикваше у него, се бяха изпарили, той си каза, може да се върнат, но му трябваше време, за да ги възстанови, време да се подготви…

— Магистре — прошепна той.

— Какво? — попита Скади.

— Подарък — каза свещеникът. — За вярна служба.

Ловджийката изруга и метна още една мисловна мълния в нощта. Така става, като си имаш работа с Хората. Тя мислеше, че Нат е различен, ама че глупава е била. Човекът беше слаб, мислите му се лутаха, а само след секунди Ванир щяха най-после да разберат кой ги е предал и да я погнат.

Скади отново хвърли Иза в двора. Ньорд замръзна с ръка на харпуна си. Но нямаше да трае дълго. Без Словото, което да ги обездвижи и да ги направи безпомощни, Ванир многократно я превъзхождаха.

Тя за последен път се обърна към свещеника. Той беше блед и потен. Може би потресен от смъртта на съпругата си, но когато надзърна в уплашените му очи, Ловджийката установи, че не това е причината. Тя беше виждала подобен транс у хората, които я почитаха като богиня в далечното минало. След екстаза — ужас. Същият се четеше и в очите на Нат Парсън, зеещ, празен ужас, и Скади разбра, че са загубили. Один беше изчезнал, а след малко Ванир щяха да се втурнат по петите им.

„Другия път“ — помисли си Ловджийката. Сложи ръце на раменете на Нат.

— Слушай ме, селянино… — започна тя.

Очите му бавно се обърнаха към нея.

— Не… ме… наричай… селянин — прошепна свещеникът.

А, най-после някаква реакция. Добре, помисли си Скади.