Джоанн Харрис - Рунически знаци

Интересно, помисли си Нат Парсън. Винаги беше смятал Джед Смит за глуповат човек, който не става за друго, освен да стреля по разни неща. Но ето че сега ковачът проявяваше признаци на ум. Разбира се, Нат не можеше да очаква дори от най-хладнокръвните хора в отряда си да се отнесат равнодушно към убийството на човек. Без свидетели всеки щеше да заключи, че Одън е станал жертва на гладен вълк. Но ако Джед се разприказваше…

Нат с известно учудване си даде сметка колко лесно е да убиеш човек. Може би смъртта на Етел го бе накарала да обръгне — или опитът на Екзаминатора в тези неща. Допреди седмина Нат Парсън щеше да понесе гледката на убийство със същия ужас, с който би реагирал, ако му предложеха да отслужи литургия чисто гол, но сега гледаше и смаян осъзнаваше, че изобщо не се вълнува.

„Добре — обади се Екзаминаторът. — За изпълнението на дълга е нужна смелост.“

— Значи… — Нат млъкна и започна да прехвърля думите в главата си в търсене на подходящия израз. — Значи подобна постъпка не е грях.

„Разбира се, че не — незабавно отговори гласът. — Единственият грях е да не изпълниш дълга си.“

„Ние мислим еднакво“ учуди се наум Нат.

„Може би затова съзнанията ни се сляха така.“

Свещеникът потъна в размисъл. Това ли беше причината за станалото? Срещата на сродни умове в решителен момент, в който и двамата се стремят към обща цел?

Той се усмихна на Джед.

— Много добре — каза. — Но дрехите ти ми трябват. Хайде, побързай, човече. Нямам цял ден на разположение.

— Обещаваш ли? — попита Джед, който все още трепереше толкова силно, че не можеше да развърже връзките на обувките си. — Обещаваш ли, че няма да й позволиш да ме убие?

— Обещавам — отвърна Нат все така усмихнат и успокоеният ковач започна да развързва връзките на обувките си.

„В края на краищата, това е почти вярно“ — каза си свещеникът, изрече съответната кантика и Джед Смит тежко тупна на земята. Нат залитна от труса, предизвикан от разнеслото се по Хълма Слово, и си помисли: „Все пак не може само Пророческото племе да се забавлява, нали?“

Много пътища водят към Хел. Всъщност би могло да се твърди, че всички пътища водят към Хел, правата ос между Реда и Хаоса, където нито единият, нито другият надделява и нищо и никой не се променя.

Истинският Хаос, също както и Идеалният Ред, е в по-голямата си част необитаем. Многобройните същества, които се намират под влиянието му — демони, чудовища и тям подобни — са просто спътници, които се греят на Хаоса така, както земята се грее на топлите слънчеви лъчи, като същевременно е съвсем наясно с опасностите от прекаденото сближаване. Дори Сънят, който си има свои закони, не непременно меродавни на други места, е твърде близък до Хаоса, за да дава утеха, и поради това малцина имат смелостта да се задържат в него за дълго. Що се отнася до Задгробния свят, само на луд би хрумнало да стъпи там.

Локи мислеше за това с нарастващо безпокойство, докато двамата с Мади вървяха по дългия, добре утъпкан път към Хел. Пътят беше широк и равен по очевидни причини, макар и не толкова изровен, колкото можеше да се очаква. Мъртвите оставят по-малко следи от живите, но въпреки това тунелът беше дълбоко издълбан, а каменните му стени лъснати до огледален блясък от преминаването на милиарди, а може би и повече, уморени от света пътници.

Хел не беше крайната им цел. Така би било твърде лесно, мислеше Локи. Не, оттатък Подземния свят беше Задгробният свят, не толкова отделна земя, колкото остров, един от многото насред широката река, която бележеше границата между Долната земя и Отвъдното, най-голямата: Речният котел, в който се вливаха всички реки, вечен, смъртоносен дори за мъртвите.

Докато вървяха към Подземния свят, Шепнещият милостиво мълчеше. Но Локи усещаше възбудата му, също както Оракулът усещаше неговия страх, който не го напускаше и изтощаваше силите му, докато Хитрецът се бореше да върви напред. А това наистина беше борба: магическото сияние на Локи бе отслабено и мисълта, че Шепнещият може да проникне в съзнанието му, когато си поиска и да го изцеди като мокър парцал, никак не го утешаваше.

Засега обаче Оракулът не го закачаше и Локи подозираше, че зад мълчанието му се крие предпазливост, каквато Шепнещият не проявяваше в началото на експедицията.

Хитрецът беше открил нещо в съзнанието му или поне Оракулът мислеше така и по всичко личеше, че макар с удоволствие да упражнява властта си над него, Шепнещият се опасява какво още може да види Локи — и какво би могъл да каже на Мали. Затова Оракулът не говореше нито с единия, нито с другия и злополуката при брода не се повтори повече, но въпреки всичко Локи се измъчваше от главоболие, сякаш предчувстваше буря.