Джоанн Харрис - Рунически знаци

След като прекосиха реката, пътниците спряха да починат. Три часа сън, залък хляб и глътка вода — и отново потеглиха. Гледаха само напред и никога около себе си, говореха само когато беше нужно. Бяха тръгнали от Горната земя в единайсет часа предната сутрин и ако някой кажеше на Мади, че оттогава са минали едва дванайсет часа, тя за нищо на света нямаше да му повярва.

Но тя вървеше, без да се оплаква. А Локи, който донякъде очакваше Мади вече да иска да се връщат, с нарастващо безпокойство тръгна с нея по последната отсечка от пътя.

Тунелът вече гъмжеше от мъртъвци. Стотици мъртви на всяка крачка, наблъскани един до друг в зловонното пространство, мудно се точеха по пътя надолу докъдето поглед стигаше. Всъщност погледът не стигаше далеч: мъглявите им силуети трепкаха във въздуха, вонята им, по-непоносима и от най-смрадливата купчина тор, кланица, сметище или полева болница, които някога сте подушвали или сте си представяли, ги обгръщаше, бъркаше с лепкави пръсти в дробовете им, просмукваше се в храната им, водата им, във въздуха, който дишаха.

Самите мъртъвци не чувстват нищо, разбира се. Но все пак имат сетива и когато пътниците минаваха през тях като кораби през гъста мъгла, легионите мъртви инстинктивно се притискаха към топлината на живите, мъртви пръсти дърпаха дрехите им, косите им, мъртви устни изричаха беззвучни молби.

Мъже, жени, воини, крадци, мъртвородени деца и удавени моряци, васали, герои, поети, крале, старци, убийци, главорези и продавачи на фалшиви лекове против чума, изгубени любими, стари богове, чорлави ученици, мними светци. Всичките мъртви, превърнали се в сенки — дори не съвсем сенки — на онова, което са били приживе, но всеки със своите мрачни цветове, които заплашваха да удавят Мади и Локи в колективното отчаяние и караха дори Шепнещия да мълчи.

— Сигурна ли си, че го искаш? — попита Локи момичето, което уморено крачеше напред. — Тоест какво точно се опитваш да докажеш? И на кого се опитваш да го докажеш?

Мади го погледна учудена. Струваше й се, че от много отдавна не й е хрумвало да си зададе въпроса „Защо?“ — и мисълта, че сега би могла да има избор…

„За кого го правя? — запита се тя. — За боговете? За световете? За баща си?“

Мади се помъчи да си представи лицето на баща си — червенобрадия, глуповат, добродушен Тор, за когото бе слушала толкова разкази, че не се съмняваше, че би го познала навсякъде. И въпреки това, когато мислено изрече думите „баща ми“, тя не си представи нито Гръмовержеца, нито дори Джед Смит. Представи си Едноокия — умния, язвителен, неискрен Едноок, който я беше излъгал, а може би по-лошо…

И независимо от всичко той ужасно й липсваше, и ако не беше сигурна, че участието му в това начинание би го изложило на най-страшна опасност…

Чудя се дали ме търси.

Чудя се дали му е мъчно за мен.

И ако знаеше, дали щеше да се гордее с мен?

— Има само един начин да разбера — каза Мади.

И упорито продължи напред.

Колко още оставаше? Не можеше да се каже. В такава близост до границата на Хаоса законите, на които се подчиняват Световете, са изкривени до степен на неузнаваемост. Логиката ни казва, че такова пътуване до подобно място е просто невъзможно, но Мади и Локи пътуваха между възможностите към места, до които Логиката, първият слуга на Реда, не може да стигне.

Номерът е също като при магията — да не се замисляш много над това, което правиш, да минаваш през света като насън, освободен от представите за това кое е възможно и кое не. С помощта на Наудр тримата отвориха пътя и поеха към невъзможните дълбини на Подземния свят, а когато настъпи утрото (макар да не знаеха, че е настъпило), пътниците се озоваха на назъбена скала, под която се простираше подземен пейзаж с неподвижни мъгли и бавни тъмни реки, дълга равнина, огряна от всички страни от болнава светлина с цвят на стар белег, и разбраха, че пред погледите им е самият Хел.

Хел е студен, но не мразовит. Мръзненето предполага някакво действие, а Хел е място на бездействието и неговият хлад е хладината на угаснала камина, на притихнала земя, на гроб. И затова на Локи и на Мади им беше студено, но не непоносимо, и бяха уморени, но не им се спеше. Бяха най-вече гладни и жадни, защото оскъдните им запаси привършваха, а не смееха да се докоснат до мръсната вода на Хел. Двамата носеха поред Шепнещия (по настояване на Локи и за изненада на Мади), но въпреки това напредваха с бавна крачка към начумерения хоризонт, който сякаш изобщо не се приближаваше.