Джоанн Харрис - Рунически знаци

На известно разстояние от тях останалите Ванир продължаваха да спорят. Причината за спора не интересуваше Идун. Недоволни се срещаха твърде често в твърде голям брой, и то най-вече по банални причини. Само Смъртта не беше банална. Богинята виждаше загадъчния й силует в замъглените очи на Етел и се питаше дали да й противостои. Жената страдаше и изпитваше болка. Много скоро щеше да я обземе покой. И въпреки това тя се бореше с цялото си същество — Идун го чувстваше съвсем ясно.

Етел открай време беше кротка, покоряваше се на съпруга си, слушаше баща си винаги беше живяла скромно и благопристойно. Такава жена се предава на Смъртта тихо, без борба. Но дъщерята на Оуън Гудчайлд имаше стоманена воля. Тя искаше да живее — затова богинята бръкна в окачената на кръста си кесия и извади малко резенче сушен плод. Беше не по-голямо от нокътя на кутрето й, но това бе храната на боговете, Идун го сложи под езика на Етелбърта и зачака.

Измина минута. Може би беше твърде късно, дори подмладяващите ябълки не можеха да я спасят, ако царството на Хел вече бе приело духа й. Идун много внимателно обърна Етелбърта на една страна и отметна меката кестенява коса от лицето й. Това безспорно беше невзрачно лице и въпреки това Смъртта му бе придала някакво достойнство, невъзмутимост, в която имаше нещо царствено.

— Съжалявам — промълви Идун. — Опитах се да те спася.

И точно в този миг мъртвата отвори очи, цветовете й отново оживяха и от есенно кафяво грейнаха в тиквено оранжево, тя скочи с разрешена коса и поруменели бузи и със звънлив глас заяви на Фрейя:

— Сега ще си взема роклята обратно, госпожичке!

Один побягна веднага, щом видя, че срещата му с Ванир тръгва на зле. Най-близкото убежище беше Хълмът Червен кон и като заобиколи Адам и спящите преследвачи, той успя да влезе петнайсет минути преди Ловджийката и свещеника, но в бързината забрави да огледа пътя и падна право в един от капаните на Скади.

По всяко друго време щеше да го види — тънка лента, преграждаща входа на тунела, готова да се вреже във всеки, понечил да влезе. Този път Один не я забеляза и капанът примитивен, но зареден с Хагал го удари през лицето и пред очите му причерня, сякаш цялата светлина угасна.

Когато няколко секунди по-късно се свести, Один се озова в тъмнина. Използва Сол , за да освети пътя си, но от върховете на пръстите му не грейна лъч, а каменните степи на тунела не излъчваха и най-слабо фосфоресцентно сияние. Не беше липса на магия, у него имаше още много сила, и чак след като опита с руната Бяркан , Один неохотно призна истината. Капанът на Скади явно беше нещо повече от простичко приспособление за раняване и убиване.

Той беше сляп.

Один трескаво обмисли възможностите си. Със сигурност не можеше да остане на това място. Не беше видял изхода от борбата край къщата на свещеника, но предполагаше, че Ловджийката е тръгнала по следите му. Локи очевидно беше избягал. Мади, която можеше да му помогне, я нямаше. Шепнещият беше изгубен. Немислимо бе да търси връзка с Ванир — поне докато не възвърне зрението си.

Ако изобщо го възвърне.

Сега обаче Один трябваше да се измъкне. Скади можеше да го проследи в облика на вълк, затова първата му грижа беше да я отклони от дирята.

Ризата му все още беше окървавена от стрелата на Джед Смит. Той внимателно я съблече и започна да се придвижва пипнешком по тунела, като влачеше ризата след себе си, докато стигна тесен кръстопът. Тръгна с ризата по левия коридор и я остави там, като я затисна с камък. После се върна назад и пое по дясното разклонение, измина трийсет крачки, подхвърли руната Хагал към покрива с достатъчна сила, за да причини частично срутване, и се втурна презглава по коридора.

Понеже беше сляп, Один се препъна и падна, за щастие на безопасно разстояние от пропадащия покрив. Надяваше се камъните да са запушили тунела. Въздухът се изпълни с лютив прах и ако хитрината му сполучеше, поне щеше да забави Ловджийката или в най-добрия случай да я отклони по фалшивата следа, докато Один намери убежище под Хълма. Но дори тогава тя можеше да го настигне, ако инстинктът й да спре и да се нахрани не беше толкова силен, а така тя изгуби ценни минути и когато влезе в Хълма, дирята вече бе изстинала, а истинската плячка — избягала.

Сега ако не проявеше изобретателност, с Один беше свършено. Макар и сляп, той не беше безпомощен и докато тичаше към Стронд, започна да преоткрива умения, които не беше използвал от векове. В коридора нямаше препятствия, малкото изпопадали по земята камъни се отместваха с едно подритване, а Один разполагаше и с жезъл, с който си помагаше, като почукваше първо по едната стена, после по другата, опипваше земята пред себе си, за да провери дали няма нещо, в което би могъл да се препъне или да се блъсне.