Джоанн Харрис - Рунически знаци

— Защо аз? — отчаяно възкликна Захар.

— Защото ти си тук — отвърна Локи. — И защото нямам голям избор.

На Захар му се прииска да е някъде другаде. Но нарежданията на Локи бяха съвсем ясни, затова гоблинът сега вървеше по дирята му, събираше оставените знаци по пътя и от време на време опипваше кесията на врата си — кесия, която Капитанът му даде с указания как да я ползва, ако стане нужда.

Локи беше загазил, в това нямаше съмнение. Захар нямаше нужда от магия, за да го разбере. Загазил беше здравата и продължаваше в същия дух, но поне беше жив, макар че гоблинът не можеше да каже докога.

Той през половин час надничаше в кесията. Вътре имаше нещо, което приличаше на обикновено камъче, но Захар виждаше изписаните върху него руни: Ос за Аезир, Бяркан и Каси , личният знак на Капитана, всичките изобретателно съчетани в сигла, която несъмнено беше сиглата на Локи:

— Този камък с руни ще ти показва какво да правиш — обясни му Капитанът, докато тъпчеше дрехи и храна във вързоп. — Следвай ме отблизо и се пази да не те видят.

Да го последва — накъде? Захар не посмя да попита. Всъщност нямаше и нужда — изражението на Капитана му казваше повече, отколкото гоблинът би искал да знае. Локи отиваше в Хел, разбира се — място, за което Захар не искаше да слуша дори в легенди, — и вземаше Мади със себе си.

— Ако камъкът почервенее — каза Капитанът, — значи съм в смъртна опасност. Ако почернее — той сви набраздените си от белези устни, — това значи, че вече нищо не може да ме спаси.

На Захар почти му се искаше камъкът да почернее. Той следваше дирята, както му се струваше, от дни, беше гладен, жаден, уморен и с всяка крачка го обземаше все по-голяма тревога. В дълбините на долните тунели имаше плъхове, плъхове и хлебарки, големи колкото него. Имаше ледени води и невидими дупки, имаше гейзери, серии ями и варовикови вдлъбнатини. Но Захар продължаваше да върви по следата, макар че вече не беше сигурен дали това, което го тласка напред, крачка след крачка, е страх, преданост или просто неговото проклето любопитство.

Камъкът беше почервенял преди около час. И цветът ставаше все по-наситен.

В тиха килия, сгушена сред множество тихи килии, Наполовина родената Хел още се колебаеше какво да предприеме. Нищо в Подземния свят не ставаше без нейно знание и не й трябваше много време да разбере, че в царството й са влезли неканени гости.

По друго време тя просто би пренебрегнала двамата пътници. Територията на Смъртта е безкрайна и повечето неканени гости или се връщат, или умират бавно сред пустошта. И двете възможности устройваха Хел: тя от векове не беше удостоявала с аудиенция жив човек, а дори тогава посетителката й си тръгна с празни ръце. Хел нито беше щедра, нито се поддаваше на силни чувства, но сега, щом усети приближаването на топла кръв, изпита нещо близко до изненада.

Разбира се, щеше да ги накара да я чакат. Само колкото да ги накаже малко и да ги понаучи на присъщото на Хел търпение. За мъртвите времето няма значение. На живите един ден в Хел се струва като няколко седмици. И така Локи и Мади измерваха времето си в глътки вода, порции сън и залъци хляб, толкова корав, че все едно беше камък. А когато оскъдните им запаси привършиха, те започнаха да го измерват в дълги, лъкатушни, залитащи крачки през безкрайните пясъци, в броя падания и ставания, и пак падания, докато се питаха дали Хел изобщо ще дойде.

Сега Хел отвори едното си око и затвори другото. Живото й око беше яркозелено на цвят, също като на баща й, но толкова студено и безизразно, че заради него дори живата страна на лицето й изглеждаше мъртва. Мъртвото й око виждаше по-далеч, макар да беше сляпо, и погледът му бе като на празна орбита на череп.

Защото Хел беше две жени, слети в една: едната страна на лицето й бе бяла и гладка, другата — сива и сипаничава. Сноп тъмни коси падаха на едното й рамо, на другото — усукани жълти върви. Едната й ръка беше изящна, другата — като нокът на граблива птица. Вратът й беше белязан с руната Наудр , същата руна бе изписана и на въжето в ръката й. Заради единия си съсухрен крак Хел ходеше със залитане.

Не че изобщо имаше навика да ходи: тя прекарваше векове в полудрямка, с отворено мъртво око, за да наблюдава хилядите, които ден и нощ, миг след миг прииждаха в нейното царство.

Сред тези хиляди малцина привличаха вниманието й. „Мъртвите знаят всичко, но изобщо не ги е грижа“ — гласи поговорката, и мъртвият принц с всичките си царствени атрибути е не по-малко мъртъв от мъртвия уличен метач, каналджия или майстор на лъжици. Сред мъртвите няма голямо разнообразие, затова Хел отдавна се беше научила да ги пренебрегва напълно.