Джоанн Харрис - Рунически знаци

— Красота — отбеляза Локи.

Хел ги поведе.

Мади никога досега не беше виждала подобно място дори насън. Разбира се, тя беше наясно, че нищо тук не е съвсем истинско — ако приемем, че в такава близост до бреговете на Сън думата „истинско“ има някакво значение. Но беше внушително: дълги бели коридори от хладен алабастър, корнизи от слонова кост, плетеници от сводове, гоблени, избелели почти до прозрачност, колони с жлебове от фино стъкло. Те минаваха по потънали в тишина каменни коридори, през огледални стаи, бледи като лед, през зали, в които мъртви принцеси танцуваха сами, през погребални параклиси и пусти вестибюли, покрити с килим от прах.

— Тя е твоя дъщеря? — прошепна Маги, докато вървяха.

Локи кимна. Изглеждаше безгрижен, но Мади предположи, че играе някаква игра. Опасна при това, каза си тя; Хел и баща й очевидно не се обичаха кой знае колко.

— Не ме биваше за родител — обясни той. — Но пък и майка й не я биваше. Доста лудичка, но обаятелна — като всички демони — макар че всъщност изобщо не биваше да имаме деца. И у двама ни Хаосът беше в повече. Хел изглежда направо нормално в сравнение с останалия род. Нали, Хел?

Хел не отговори, но живото й рамо се вцепени от гняв. Мади тревожно се запита доколко мъдро е от страна на Локи да се заяжда с Хел на нейна територия, но Хитрецът като че ли изобщо не се тревожеше.

— Знаеш ли, Локи — заговори Хел и рязко спря. — Мъча се да проумея какво си си наумил. Това е моето царство, царството на мъртвите. В него аз съм всесилна, всичко, попаднало тук, ми принадлежи. И въпреки това ти идваш невъоръжен и незащитен. Сякаш си напълно сигурен, че ще те оставя да живееш.

Локи я погледна изумен.

— Какво те кара да мислиш, че съм незащитен?

Хел повдигна едната си вежда.

— Не ме баламосвай, Хитрецо — каза тя. — Ти си сам.

— Съвсем сам — спокойно потвърди Локи.

— Какво точно искаш?

Локи се усмихна.

— Един час.

— Един час? — повтори Хел.

— В Задгробния свят.

Хел повдигна и другата си вежда.

— В Задгробния свят? Сигурно говориш за Сън?

Локи поклати глава.

— Говоря за Задгробния свят — усмихна се той. — По-точно за Черната крепост.

— Винаги съм си знаела, че си луд — отсече Хел. — Нали избяга оттам? И искаш да се върнеш?

— По-важното — каза Локи, — е да се уверя, че пак мога да избягам.

Хел свали вежди.

— Това се казва чувство за хумор — произнесе тя със сериозно лице. — Почти си заслужава да изчакам още петстотин години, за да видя развръзката.

Локи тръсна нетърпеливо глава.

— Стига, Хел. Знам, че можеш да го направиш. Не може толкова години да живееш близо до Черната крепост и да не си придобила… известна неправомерна представа, така да се каже, за устройството й.

Хел се усмихна с половин уста.

— Може и да съм — каза тя. — Но това е опасна игра. Отвориш ли крепостта дори за час, не се знае какво може да избяга оттам — в Сън, в Смърт, може би чак в Средните земи. Защо да го правя? Какво ще спечеля от това?

— Един час — повтори Локи. — Един час вътре. После ще ти се махна от главата и всички дългове ще са платени за вечни времена.

Хел присви очи.

— Дългове? — попита тя и гневът й сякаш смрази Мади до кости.

— Стига, Хел. Знаеш, че си ми длъжница.

— Какво ти дължа?

Локи се усмихна.

— Не се прави на скромна. Не ти отива. Впрочем как е Златното момче тези дни? Все така очарователно? Все така красиво? Все така мъртво?

Костите на мъртвата ръка на Хел шумно изскърцаха.

— Мади, това ще ти хареса — продължи той все така усмихнат. — Шеметна любовна история, разгърната в пространството, смъртта и времето. Момче среща момиче — тя го обича до полуда, но той изобщо не я забелязва, защото е твърде зает да омайва до безразсъдство всяка срещната, на всичкото отгоре тя не минава за хубавица, а и живее в лош квартал. Затова тя сключва сделка. Аз й правя малка услуга. Тя получава Златното момче единствено за себе си за част от вечността, а в замяна ми обещава услуга. И точно за тази услуга настоявам. Тук и сега.

— Ти наистина си копеле, Локи — каза Хел безизразно.

— Не обичам да се заяждам, миличка, но и ти не си съвсем законородена.

Хел въздъхна. Безполезно действие — тя от векове не дишаше — но Локи незнайно как винаги я караше да проявява най-лошите си качества. Все пак те наистина бяха сключили договор, Хел беше дала клетва, а всяка клетва, колкото и глупава да изглеждаше, бе свещена за онзи, който живееше и работеше в точката на равновесие между Реда и Хаоса.