Джоанн Харрис - Рунически знаци

Но този път беше различно. Двама натрапници, влезли навътре в царството й, оставили следи, видими за живото й око като два стълба цветен дим далеч в равнината. Това само по себе си беше достатъчно, за да събуди любопитството й, а и виолетовата диря й се струваше странно позната. Но те носеха нещо — нещо, което дразнеше зрението й като слънчев лъч, паднал върху стъкло…

Слънчев лъч? Стъкло? Да. Хел помнеше лъчите на слънцето. Помнеше как те я лишиха от него, как я изпратиха тук, на това място, където нищо не се променя, нищо не живее и не расте, където във вечната трупнобледа светлина на мъртвите няма ни ден, ни нощ.

Но кои бяха те? Аезир, разбира се. Аезир, Фуриите, Доброто племе, боговете. Бяха й обещали царство, достойно за царица, а ето какво получи.

Разбира се, това беше преди много векове и Хел мислеше, че Аезир отдавна са изчезнали.

Но ако топлокръвното й зрение не я лъжеше, поне двама бяха останали — и тя се изправи, обзета почти от нетърпение, стиснала в живата си ръка магическото въже, и с една дума прекоси безкрайната пустиня.

Първа я видя Мади. Тя се събуди от неспокоен сън в заслона си сред скалите, усети нечие хладно присъствие, отвори очи и пред нея изникна профил на жена, зеленоока, с високи скули, с коса, лъскава като гарванови пера. Момичето имаше само миг време да се възхити на красотата й, защото жената се обърна и илюзията изчезна.

Хел забеляза изражението на Мади и за пръв път от петстотин години се усмихна.

— Така е, момиченце — тихо каза Господарката. — Смъртта има две лица. Едното вдъхновява поети и влюбени, заради него воини губят главите си… А има и друго. Гробът. Червеите. Разложението — тя направи присмехулен реверанс, като се завъртя на съсухрения крак. — Добре дошла в Хел, малка моя.

Локи беше съвсем буден. Той веднага усети бдителното присъствие на Хел и скри Шепнещия, като направи вързоп от палтото на Мади, запечата го с руни и го скри под една издатина от ронливи скали. После излезе от скривалището си с усмивка колкото нахална, толкова и чаровна, и обяви:

— Бях забравил каква дупка е това място.

Хел много бавно се обърна.

— Локи. Надявах се да си ти — тя го изгледа така, че по тялото на Мади полазиха тръпки. — Предполагам, че си дошъл тук с някаква цел.

— О, да — отвърна Локи.

— Сигурно е нещо важно. Да дойдеш незащитен в моето царство крие известен риск дори за теб. А колкото до нея… — Хел присви очи срещу Мади. — Всъщност коя е тя? Оттук надушвам кръвта на Аезир.

— Не я познаваш. Роднина.

— Така ли? — възкликна Хел.

Несъмнено в това момиче имаше нещо, което й изглеждаше познато. Нещо в очите може би. Хел се порови в дебрите на паметта си, но тъй като гостоприемството на Смъртта е огромно, тя не можа да намери това, което търсеше.

Усмихна се на Мади.

— Сигурна съм, че си гладна, милинка — Хел махна с живата си ръка и изведнъж се появи маса, широка колкото река Стронд, светла, бляскава и отрупана е планини от сребро, стъклени чаши, фин костен порцелан, везани салфетки, плодове, медовина, вино, пити с пълнеж и капаци като казани, супници като приказни колесници, подноси с купчини от заскрежено грозде, печени прасенца с ябълки в устата, смокини в мед и пресни сирена, разрязани нарове, праскови, сливи, маслини в зехтин с подправки и печени сьомги с опашки в устите си, едри миди, рулца от херинга, сладък сайдер, пухкави бадемови хлебчета, канелени кифлички, кексчета като облаци и хляб — о, хиляди видове хляб: мек, бял, поръсен с маково семе, на плитки, на кръгли самуни, на квадратни самуни, на черни самуни със сушени плодове…

Мади гледаше унесена, може би в спомени за последния път, когато беше яла, за последния път, когато бе усетила глад, истински глад, в този мъртъв свят. Тя посегна към отрупаната маса с уста, пълна със слюнка, нетърпелива да опита…

— Не я докосвай — спря я Локи.

— Защо? — попита Мади, понечила да вземе една слива.

— Не яж храната на Подземния свят. Нито хапка, нито глътка, нито семенце. Ако, разбира се, искаш да живееш.

Хел го изгледа с каменно лице.

— Никой от гостите ми досега не се е оплакал.

Думите й го разсмяха.

— Наследила е чувството си за хумор по бащина линия каза той на Мади. — Хайде, да тръгваме. Твоят дворец трябва да е някъде тук, нали?

Хел се усмихна с половин уста.

— Както кажеш — тя махна с ръка и угощението изчезна, а после също така внезапно се появи и той: бял като кост дворец, ширнал се насред пустинята, с шпилове, кули, гаргойли, минарета и скелетоподобни украси, съчетание на готическа и неоготическа архитектура с летящи контрафорси, лилии и редици от епископи, свещеници, Екзаминатори, кардинали, шамани, мистици, пророци, знахари, гадатели, магистри, спасители, полубогове и папи, застанали всеки в своята ниша на фасадата.