Джоанн Харрис - Рунически знаци

Тя с горчивина се замисли за клетвата си. Тогава беше млада (не че това беше някакво извинение) и неопитна в делата ма Света и на Подземния свят. Достатъчно сляпа и достатъчно глупава, за да вярва в любовта, достатъчно самонадеяна да се надява, че тя може да бъде изключение от правилото.

А Балдер наистина беше красив. Бог на пролетния цвят, златокос, добър, мил, чистосърдечен. Всички го обичаха, но в мълчаливото си царство Хел копнееше за него най-силно. Тя идваше при него отначало насън и плетеше най-изкусителните си фантазии, за да му достави наслада, но Балдер се ужасяваше, оплакваше се от кошмари и неспокоен сън, стана нервен, блед и плашлив и накрая Хел разбра, че той я мрази толкова настървено, колкото обича живота, студеното й сърце съвсем изстина и тя започна да крои планове как да направи така, че Балдер да й принадлежи.

За убийството на бог е нужна хитрост. Локи я притежаваше, погрижи се вината да падне върху друг и когато Майка Фриг впрегна своите магии, за да накара Деветте свята да молят за завръщането на Балдер, само Локи не се молеше, за да остане Балдер завинаги при Хел, бледен цар до черната царица.

Но победата се оказа горчива. Хел дълго беше мечтала Балдер да бъде само неин, дори бе чувала истории за предишен Пазител на Подземния свят, който получил подобна награда с помощта на хитрост и на шепа зрънца от нар 5. Но мъртвият Балдер не притежаваше и частица от чара на живия Балдер. Изчезнали бяха леката походка, веселият глас, слънчевото сияние на златната коса. Сега той беше студен — студен и безучастен — говореше само когато Хел го омагьосаше да говори, съживяваше се само от собствените й магии. Смъртта явно беше смърт дори за боговете. И сега Хел трябваше да плати за това.

Безкрайно дълго тя вървя в мълчание. Двамата я следваха през бели като чума врати, през крипти и хранилища на кости, през мозайки от човешки зъби и гробници със сводове от лакирани черепи. Те слизаха надолу — и ето че най-сетне стигнаха до катакомбите, простиращи се безкрайно във всички посоки, обвити с дантелите на милиони паяци.

Тя спря на един каменен булевард, от двете страни, на който се извисяваха арки с множество тесни килии под тях.

— Не гледай — тихо каза Локи.

Мади обаче не можеше да се сдържи. Килиите бяха тъмни, но при преминаването им светваха и вътре момичето виждаше мъртвите — едни седнали, други прави, също като приживе, трети с почти познати лица се обръщаха към необичайната топлина, а после, когато посетителите отминеха, извръщаха глави, килията отново помръкваше и се изпълваше с мъртвото полусияние на Хел.

Хел махна с мъртвата си ръка и една килия вдясно от тях се освети. Вътре Мади видя двама младежи, и двамата бледи и червенокоси, които толкова много приличаха на Локи, че дъхът й секна.

— Убиха ни — каза единият от младежите. — Убиха и двама ни заради теб.

Полуусмивката на Хел се разшири до степен на уродливост.

Локи не каза нищо, но извърна поглед.

Продължиха с бърза крачка. Хел отново вдигна мъртвата си ръка и в една килия отляво тъжна жена с мека кестенява коса обърна лице към светлината.

— Локи — каза тя, — чаках те. Чаках те, но ти така и не дойде.

Локи си замълча, но доби необичайно мрачно изражение.

След няколко минути Хел отново спря и килията пред нея се освети. Вътре Мади видя най-красивия младеж, който някога бе виждала. Косата му беше златна, очите — сини, и въпреки мъртвешката си бледност той сияеше като паднала звезда.

— Балдер — каза Локи и в устата му това прозвуча като проклятие.

— Чакам те — отвърна Балдер. — При мен има място за теб, друже мой. Никой не е толкова хитър, че да измами Смъртта, а аз мога да чакам — няма да е дълго.

Локи изруга и извърна глава.

Хел отново се усмихна.

— Стига ли ти толкова?

Той безмълвно кимна.

— Ами ти? — обърна се тя към момичето. — Искаш ли да видиш някой стар приятел?

Локи стисна Мади за лакътя.

— Мади, не гледай. Просто върви.

Но Хел вече беше вдигнала ръка: една килия се освети и в нея Мади видя жена със ситни къдрици и брадат мъж, чието лице познаваше като своето собствено.

— Татко! — възкликна тя и пристъпи напред.

— Не им обръщай внимание. Привидения. Не им говори.

— Но това са моите…

— Казах, не им обръщай внимание.

Но Мади вече бе направила втора крачка. Тя се отскубна от възпиращата ръка на Локи и тръгна към килията, в която Джед и Джулия Смит седяха един до друг в покой, който би изглеждал приятен у всеки, освен у мъртвите. Когато Мади влезе, Джед вдигна очи, но в тях нямаше нито любопитство, нито радост, че я вижда. Той като че ли говореше нещо, устните му мърдаха безшумно в полумрака, но не се чуваше нищо друго, освен свистенето на вятъра и шумоленето на облаците прах.