Джоанн Харрис - Рунически знаци

— Това е само магия, нали? — попита Мади със сподавен глас.

Хел се подсмихна зловещо.

— Но той не може да е мъртъв. Видях го съвсем наскоро.

— Аз мога да го накарам да ти говори — предложи Хел с подкупващ глас. — Мога дори да ти покажа какво се е случило, ако искаш.

— Недей — безизразно отсече Локи.

Но Мади не можеше да откъсне очи от килията, която сега се къпеше в уютна светлина. Хората вътре се виждаха по-ясно: Джед и Джулия гледаха с лица, съживени от трепкащото сияние. Мади знаеше, че те не са истинските й родители, но дълбоко в себе си още копнееше за тях — за майката, която никога не бе познавала, за мъжа, когото четиринайсет години бе наричала „татко“. Изведнъж се почувства много малка, много незначителна и за пръв път, откакто двамата с Едноокия отвориха Хълма Червен кон, Мади почувства, че всеки миг ще се разплаче.

— Аз ли съм виновна? — попита тя сянката на Джед Смит. — Някое от моите действия ли те е довело тук?

— Остави я на мира — сопна се Локи. — Ти имаш работа с мен, не с нея.

Хел повдигна живата си вежда. В килията притъмня, призраците изчезнаха.

— Един час — дрезгаво отсече Локи. — Един час вътре. След това, кълна ти се, никога повече няма да ме видиш.

Хел се усмихна.

— Добре. Ще ти дам един час. Нито минута — нито секунда — повече.

— Заклеваш ли ми се? — настоятелно попита Локи.

— Заклевам ти се, дори нещо повече, давам ти обещание — ако допуснем, че оцелееш след тази своя приумица, в което се съмнявам — че следващия път, когато пътищата ни се пресекат, нищо, че си ми баща, ще умреш. Разбра ли?

Те се ръкуваха — той с жива, тя с мъртва ръка. После с един от мъртвите си пръсти Хел нарисува във въздуха прозорец и изведнъж пред очите им блесна река Сън, водна шир, която не можеше да се обхване с поглед, по-голяма от Единното море и десет хиляди пъти по-бурна. Повърхността й бе изпъстрена с острови, подобни на танцьорки с поли от бяла пяна, имаше безброй скали и урви, коварни пясъчни коси, канари с върхове, потънали в облаците, планини и хребети, и гори от кюнци.

— Богове — възкликна Мади. — Колко много…

Локи сви рамене.

— Островите на Сън идват и си отиват — каза той. — Не са създадени да съществуват дълго. Крепостта обаче…

За миг Локи си я представи. Черната крепост на Задгробния свят, чийто връх се губеше в купчина облаци, а подножието й се намираше на дълбочина десет клафтера. Формата й беше непостоянна: в един миг беше огромен замък със стърчащи кули, в следващия — грамадна яма с огнена сърцевина. В такава близост до Хаоса нищо не се придържа към един-единствен облик и това бе поредното нещо, което правеше крепостта непристъпна. Врати и входове се появяваха и изчезваха, по тази причина Локи имаше нужда от Хел, която да държи пътя отворен.

Не се съмняваше, че тя ще го направи. Клетвата на Хел беше пословична — на нея се крепеше равновесието на царството й — но Локи не се съмняваше, че тя ще спази и обещанието си.

Той се замисли за Шепнещия, за старческото му лукавство и за намеренията му. Защо Оракулът пожела да дойде при Хел?

Какво точно видя Локи, когато съзнанията им се преплетоха? Какво пропускаше Хитрецът в ловкия си кроеж, та Оракулът изглеждаше толкова самодоволен?

„Виждам среща в Края на Дълбините на мъдрия и на недотам мъдрия.“

Мъдър? През целия си живот Локи не се беше чувствал толкова лишен от мъдрост.

Хел за последен път вдигна ръка и в новосъздадения прозорец начерта Наудр , обърната. Мади веднага почувства полъха на вятъра в лицето си, дочу бученето на течащата вода между скалите, усети древната смрад…

— Имаш един час — каза Наполовина родената Хел. — Предлагам ти да се възползваш максимално от него.

При тези думи тя изчезна, а с нея и дворецът й, и Локи, и Мади се озоваха на скална кула насред реката Сън, а в краката им зееше Черната крепост на Задгробния свят.

Ванир бяха потеглили преди повече от час. Етел Парсън ги видя да тръгват със странно безразличие и с необяснимата увереност, че си отиват завинаги. Чувстваше се много особено, много спокойна, и седнала пред огледалото на тоалетната си масичка, тя се мъчеше да проумее видяното.

През последните двайсет и четири часа Етел видя повече, отколкото бе виждала през целия си дотогавашен живот. Стана свидетел на битка между богове, на превръщане на жени в диви зверове, видя как съпругът й бе обладан от зъл дух, как нахлуха в къщата й, как завзеха имуществото й, видя как животът й виси на косъм.