Джоанн Харрис - Рунически знаци

На прага на друг свят за Локи и Мади течеше най-краткият час в живота им. Навсякъде около тях се простираше реката Сън, толкова необятна, че нито единият, нито другият й бряг се виждаха ясно, по тази шир беше осеяна с островчета, рифове и скали, едни изчезващи, други неподвижни, като на най-големия от тях се издигаше Черната крепост на Задгробния свят.

Над тях пурпурни облаци се наслагваха като вълна на вретено.

А в краката им лежеше Черната крепост, която, както Мади виждаше сега, изобщо не беше крепост, а огромен кратер, поръбен със стомана, откъдето тръгваха и зейваха хиляди галерии, във всяка от които се виждаха залостени врати, килии, тъмници, зали, дупки, стълбища, забравени пътеки, усойни пещери, наводнени коридори, просторни ями и колосални изкопни машини, защото Задгробният свят е клоаката на всички зли мисли, всички потиснати ужаси и неврози, всички военни престъпления, всички безчинства срещу всяка надежда и доброта, затова вечно разширява територията си, навлиза все по-дълбоко и по-дълбоко в тъмното сърце на света към неизтощимите залежи на мерзостта.

Шумът на тези машини изригваше от кратера като звук, произвеждан сякаш от армия великани, които трошаха със зъби воденични камъни, към него се прибавяха гласовете на безбройните мъртви, кънтящи като ковачницата на Джед Смит, но несравнимо по-силно.

— Богове — възкликна Мади. — Много по-голяма е, отколкото си я представях…

— Да, а ти дори нямаш чак такова въображение — отвърна Локи и пъхна ръце в джобовете си. — Помъчи се да си представиш каква я видях аз в дните след Рагнарьок, а ако мислиш, че отгоре изглежда страшно, опитай да слезеш по-надолу — да речем, хиляда и двеста етажа. Повярвай ми, там, долу, нещата започват да стават трудно въобразими…

— Не разбирам — прекъсна го Мади.

Но Локи явно търсеше нещо и все повече се изнервяше. Той прерови джобовете, в които рядко бъркаше, пояса, опипа около китките си, не намери каквото търсеше и изруга.

— Какво има? — попита Мади. — Какво си загубил?

Но Локи се усмихна облекчено. Бръкна в пазвата си и извади нещо, което приличаше на часовник на верижка, окачена на врата му.

— Този уред е от Хел и показва времето — обясни той. — Тук времето не се подчинява на обичайните правила, за една тукашна минута навън могат да минат часове, дори дни, а трябва да знаем със сигурност колко още време ни остава.

Мади огледа уреда с любопитство. Приличаше на джобен часовник, но тя никога не беше виждала такъв инструмент за измерване на времето. На черния циферблат не бяха отбелязани часове, а стрелките — червени на цвят — показваха само минутите и секундите. В кутийката от стъкло и сребро се въртяха и цъкаха сложни механизми.

— Що за часовник е това? — попита тя.

Локи се усмихна.

— Часовник на смъртта.

Часовникът на смъртта вече отброяваше оставащото време. Мади не можеше да откъсне очи от червените стрелки, които отмерваха отминаващия час.

— Мислиш ли наистина, че Хел ще удържи на думата си? — попита тя. — Какво би й попречило да ни остави тук?

— На думата на Хел се крепи равновесието на Хел. Да я престъпи би означавало да загуби неутралната си позиция, а тук, на ръба на Хаоса, това е последното, което тя може да си позволи. Повярвай, щом казва, че имаме един час… — Локи отново погледна циферблата на часовника. Сега стрелките показваха петдесет и девет минути.

Мади го погледна с любопитство.

— Променил си се — каза тя.

— Не обръщай внимание — отвърна Локи.

— Но лицето ти… Дрехите ти…

Мади се мъчеше да опише с думи това, което виждаше. Сякаш гледаше отражението му във вода, докато то се избистряше. И пред очите й той като че ли дойде на фокус: все още разпознаваем с огнената коса и набраздените от белези устни, но сякаш нарисуван от някой неземен художник с цветове, незнайни за палитрата на Природата.

— И руната ти — добави тя, внезапно забелязала промяната. — Вече не е обърната.

— Така е — каза Локи. — Защото тук съм в истинския си облик, не в онзи, който бях принуден да приема, когато се завърнах на Горната земя.

— В истинския си облик?

— Виж, това е Задгробният свят — нетърпеливо отвърна Локи. — Не е място, което можеш да посещаваш физически. Всъщност, докато разговаряме, телата ни са в Хел, привързани към живота с най-тънки нишки, и очакват завръщането ни. И бих желал да напомня, че ако искаме да се върнем в тях…

— Значи това… Това не съм аз?

Мади сведе поглед към тялото си и с учудване забеляза, че и тя се е променила. Косата й беше пусната, не благопристойно сплетена, а вместо обичайните си дрехи носеше препасана с колан ризница, която й се видя неприлично къса. От другите й дрехи, палтото и вързопа нямаше и следа.