Джоанн Харрис - Рунически знаци

— Вързопите ни! — възкликна Мади смаяна. — Шепнещият!

В царството на Хел тя беше забравила за него, но сега тази мисъл я изпълни с тревога. Осъзна, че не е долавяла неговия зов, откакто Хел дойде при тях в пустинята. Тогава Локи го носеше, но Мади не си спомняше да е виждала Оракула след влизането им в залите на Хел.

Тя се обърна към Хитреца, изпълнена с внезапно подозрение.

— Локи, какво си направил?

Локи я погледна обиден.

— Скрих го, разбира се. Защо? Мислиш, че тук щеше да е на по-сигурно място?

Има основание, помисли си Мади. Но безпокойството не я напускаше. Ако Один все пак бе успял да ги проследи…

— Хайде! — подкани я нетърпеливо Локи. — Самото ни пребиваване тук предизвиква голямо сътресение и колкото по-дълго останем, толкова по-голяма е вероятността да привлечем нежелано внимание. А сега, моля те… — Той отново погледна часовника на смъртта, който висеше на врата му. — Едва ли искаш да си тук, когато времето ни — вече петдесет и седем минути — изтече.

Прав е, помисли си Мади. Защо да го подозира? Той беше рискувал живота си, за да я доведе чак дотук. И все пак в цветовете му имаше нещо — цветове, толкова ярки, че тя вече нямаше нужда от пророческо зрение, за да вижда мислите му. Може би това беше част от истинския му облик, но тук всичко изглеждаше по-ярко, по-ярко и по-ясно, отколкото където и да било другаде. Тя присвиваше очи и виждаше страха на Локи, онази сребриста нишка в цветната му следа, а редом с нея още нещо, нещо тъмно и неразличимо, подобно на мисъл, която самият той като че ли се мъчеше да пропъди.

И макар че беше твърде късно да се върне, сърцето на Мади натежа от лошо предчувствие. Защото тя разпозна гази мъглява нишка — беше я виждала толкова пъти у Адам Скатъргуд и приятелите му, у Нат по време на проповед, у клетия Джед Смит. Толкова банален знак, но присъствието му сега в цветовете на Локи означаваше, че нещо се е объркало непоправимо.

Тъмната нишка беше знак за измама.

Каквато и да бе причината, Хитрецът я беше излъгал.

Тук пространството няма същите свойства като другаде, казваше Локи, и сега Мади разбираше какво е имал предвид. Едва усетила, че падат, тя осъзна, че това, което беше взела за гигантски кратер, спускаш се надолу към центъра на земята, всъщност не е нищо подобно и че представата за „надолу“, която досега бе приемала за даденост, беше същевременно „настрани“, „нагоре“ и дори „навътре“, а самата Мади се намираше в центъра на огромна жива въртележка от пространство, на колело, пресечено като спици от галерии, кратери и цепнатини, водещи във всяка въобразима посока навътре в мрака.

— Как е възможно това? — извика тя на Локи, докато падаха.

— Кое как е възможно?

— Този свят. Той е невъзможен.

— И е, и не е — извика Локи през рамо. — В Средните земи, където властва Редът, не е възможен. Там, където цари Хаосът, можеш да видиш много повече.

Те не падаха, Мади го осъзна изведнъж, но сякаш нямаше друга дума за описване на траекторията, по която двамата е Локи се движеха. В повечето случаи при пътуване се следва определен маршрут, пространството, времето и разстоянието се подчиняват на определени правила, една стъпка води към друга като думи в изречение, което разказва история. Но сега тя и Локи пътуваха по съвсем различен начин. Те нито падаха, нито тичаха, нито стояха, нито плуваха, нито дори летяха, не изминаваха разстояние и въпреки това се движеха бързо, сякаш насън, гледките се изнизваха покрай тях като страници, прелиствани с все по-голяма скорост и напосоки в някакъв атлас с карти на места, които никой човек със здрав разум не би пожелал да посети.

— Как го правиш? — закрещя Мади, за да надвика шума.

— Кое? — попита Локи.

— Това място… По някакъв начин го променяш. Разместваш нещата.

— Вече ти казах. Това място е като сън. Никога ли не си сънувала сън, в който знаеш, че сънуваш? Не ти ли се е случвало да искаш да направиш нещо, да отидеш някъде и да изпълниш желанието си насън?

Хиляди пейзажи, всеки един изпъстрен със стотици хиляди пещери, каньони, ями, катакомби, подземия, стаи за мъчения, килии. Мади присвиваше очи и виждаше затворниците, наблъскани като пчели в кошер, с цветове като далечен пушек, с гласове, шумолящи като прашинки пепел, литнали към апокалиптичното небе.

— Чакай — обади се Локи. — Мисля, че долавям нещо.

— Какво?

— Сънуващи.

Със засилена проницателност без помощта на Бяркан Мади откри, че може да се съсредоточава върху отделни затворници и обстановката около тях. Установи, че вижда лицата им ясно, независимо от разстоянията помежду им, лица, зърнати случайно в пристъп на главозамайващо гадене, крещящи лица, фрагменти от кошмари, машини, които раздробяват кости, килими, изтъкани от човешки жили, сънища с пожари и стомана, сънища с нагорещени железа и бавно разчленяване, сънища с кръвожадни орли и плъхове, които те изяждат жив, сънища със змии, гигантски паяци и обезглавени трупове, които някак успяват да оживеят, с езера от личинки и пълчища мравки убийци, и внезапна слепота, и ужасни болести, и дребни остри предмети, които се забиват в ходилата, и познати предмети, на които поникват зъби…