Джоанн Харрис - Рунически знаци

Тя забеляза Мади, зина и дори от такова разстояние очите на момичето се насълзиха от смрадта на отровата й.

— Няма страшно — каза Локи. — Не може да се отдели от скалата.

Мади го изгледа втренчено.

— Откъде знаеш?

— Довери ми се. Знам. Като поживееш сред местните година-две, научаваш някои неща — той присви очи и погледна намотаната около скалата змия. — Представи си го, ако можеш. Да си прикован към тази скала с главата надолу заедно с тази твар… — Локи потръпна. — Нали разбираш, Мади, защо бях готов почти на всичко, за да се освободя?

И сякаш в отговор змията изсъска.

— Знам, знам — каза Локи. — Но наистина нямах избор. Знаех, че мога да избягам сам — Задгробният свят е голям и можеха да минат векове, докато разберат, че ме няма, но ако се бях опитал да освободя теб…

— Извинявай — прекъсна го Мади, — но на змията ли говориш?

— Това не е просто змия — отвърна Локи. — Мади, нека ти представя Йормунганд. Известен в изисканото общество като Световната змия, Проклятието на Тор или Драконът в корените на Игдразил. Моят син.

Далеч, далеч на Края на Света в тайна стая във Вселенския град течеше разгорещена дискусия. Съветът на Дванайсетте от няколко часа обсъждаше тревожните новини от далечните възвишения в долината на Стронд.

Вследствие на тези обезпокоителни сведения Съветът бе свикан с бързина, която на мнозина се стори неподобаваща. При нормални обстоятелства събирането му трябваше да бъде предшествано от няколко предварителни съвещания за обсъждане, седмица пост и молитва, продължителни размисли върху Първичните, Междинните и Напредналите състояния на блаженство и накрая от събрание на старейшините, въоръжени със Словото, от чиито учени редици щяха да бъдат избрани дванайсетте, които да призоват Безименния.

Настоящото събрание бе свикано за броени дни, което по мнението на говорителя му Почетен Магистър Номер 369 — дребен старец над осемдесетте в алени одежди, чийто гигантски трон в службата го смаляваше до размерите на малка маймунка издаваше прибързани намерения, а това беше едновременно опасно и недостойно.

Другите обаче не се съгласиха и вследствие на това със сведена до минимум церемониалност дванайсетте членове — все служители на Ордена с висок ранг — бяха избрани от мнозинството за привилегирования ритуал на Приобщаването.

Сред тях бяха: самият Почетен Магистър, колегата му Магистър Номер 73838, едва младши магистър на седемдесет и пет годишна възраст, и още Магистри с различна степен на старшинство, включително най-старият член на Ордена, Магистър Номер 23.

Всички бяха минали през пост, молитва и пречистване, всички бяха произнесли съответните кантики и бяха размишлявали задълбочено над Словото. И ето че най-после се събраха в Залата на Съвета, просторна аудитория в центъра на Вселенския град, където десетина реда празни банки ограждаха единствената голяма маса за съвещания от масивен дъб, украсена с резба.

Подобно на повечето най-тайни церемонии на Ордена, Приобщаването с Безименния не беше особено интересно зрелище. На всеки страничен наблюдател то би се сторило крайно скучно — дванайсет старци с червени одежди, насядали около маса, и Добрата книга, сложена на поставка за четене по средата. Неколцина като че ли спяха: събитието приличаше на отегчителен семинар, на който лекторът дремеше над катедрата, огрян от прашните лъчи на следобедното слънце.

Дори Словото, което час по-късно всички седящи произнесоха едновременно, трудно можеше да се забележи от страничния наблюдател. То се разнесе като трептене във въздуха, сякаш малко дете хвърли плоско камъче върху гладката повърхност, в която се отразяваше светът, и от падането му се образуваха разширяващи се кръгове, които стигнаха чак до далечния бряг.

Пръв го почувства Магистър Номер 23. Той беше най-възрастният в Съвета на Дванайсетте, сух и сбръчкан като зимна ябълка, и според слуховете можеше да проследи потеклото си чак до ранните години на Ордена.

— О, Безименни — каза той и сред насядалите членове на Съвета пробяга трепет, защото всеки един от тях, участвал в Приобщаване поне двайсет пъти в живота си, се бореше със същото чувство, което едва не погуби Илайъс Гиди.

Разбира се, тези мъже бяха Старейшини на Ордена. Това не беше без значение, но дори Магистър Номер 23 почувства бремето на плещите си, когато смразяващото присъствие на Безименния изпълни съзнанието му.

Чувам те обади се Глас, който отекна в главите на всички от Съвета на Дванайсетте и накара всеки Магистър, Екзаминатор и писар в Ордена да усети как го полазват тръпки.