Джоанн Харрис - Рунически знаци

Какво да прави?

Ефимерите като че ли доловиха колебанието й. Илюзията за едно-единствено същество се разсея и сега те плъзнаха навсякъде, пред тях и зад тях, изпълниха коридора от долу до горе, запълзяха към тях като смъртоносни личинки.

Мади хвърли поглед към Локи и видя, че той мята руни, мята ги много бързо и припряно с характерните си ловки и бегли движения, и както гледаше, забеляза, че коридорът леко променя формата си, цветът му от стоманеносив преминава в тъмносив като на буреносен облак, металните решетки на отворите в плочите леко се издължават и от квадратни стават продълговати…

— Готово — каза той, коленичи над една от решетките и опипа с пръсти краищата й.

Приближаващите се ефимери сякаш проумяха намеренията му, движенията им се ускориха, те запълзяха към него и нишките започнаха да се разпадат на ситни частици, които отскачаха като бълхи от голия камък.

Локи трепна, но продължи.

— Гони ги от мен — изсъска той на Мади, без да откъсва поглед от решетката.

Мади отвори уста да възрази, но си представи нещо и спря: видя как създанията се изсипват в устата й, плъзват по гърлото й, изпълват я като мях с вонята си на разложено месо и стисна здраво устни.

„Как? — мълчаливо се запита тя. — Как да спреш чудовище, което може да бъде всичко и да приема всякаква форма?“

На това място всичко е възможно.

„Всичко?“ — мислено попита Мади.

И отново погледна празните си ръце. На едно копие разстояние въздухът гъмжеше от ефимери. Те бяха наобиколили и Локи, усещаха какво си е наумил и се скупчваха над главата му като вълна, готова да го залее…

Мади пое дълбоко дъх и впрегна цялото си магическо сияние за удара. То грейна, от керемиден цветът му стана яркооранжев и енергията започна да припуква по пръстите и дланите й. Тя потърси руна, която би могла да забави нападателите. Ир , Защитникът, беше първата, за която се сети, мислено я начерта в съзнанието си, затвори очи срещу вълната от ефимери и с всичка сила запрати руната по тях.

Чу се нещо като плющене на камшик и замириса на изгоряло.

Мади отвори очи и видя, че над нея и Локи се издига купол от червена светлина с диаметър около шест стъпки, по който пълзяха и се хлъзгаха ефимерите. Беше тънък, с фина повърхност, искряща в цветовете на дъгата подобно на сапунен мехур в ден за пране, но засега издържаше и Мади виждаше, че там, където ефимерите го докосват, въздушните им тела се пръскат с пукот и оставят пенеста пихтия по повърхността на щита.

— Получи се! — възкликна тя изненадана. — Видя ли това? Ти ли…?

Но Локи не губи време да я поздравява. С помощта на Тир той изкърти решетката и най-сетне успя да я свали. Пред него зееше мъртъв мрак. Локи бързо пъхна крака в дупката и се приготви да скочи в бездната.

— Баща ми там, долу, ли е? — попита Мади.

— Не — отвърна той.

— Тогава какво ще…

— Този щит няма да издържи дълго — мрачно отбеляза Локи. — И ако не искаш да си тук, когато поддаде, предлагам да млъкнеш и да ме последваш.

При тези думи той се провря през дупката и се изгуби от поглед. Когато падна, не се чу звук. Под него нямаше нищо, освен тъмнина.

— Локи! — извика Мади.

Никой не отговори.

В този миг Мади се вцепени от страх. Дали Локи не я беше изиграл? Дали не беше избягал? Тя надникна в зеещата дупка, като донякъде очакваше от ямата в краката й да се надигне вълна от ефимери.

Но там имаше само тишина. „Довери ми се“ — каза й той. Но я излъга. И сега Мади си спомни думите на Оракула: „Виждам предател пред портите.“

Локи ли беше предателят?

Имаше само един начин да разбере.

Мади затвори очи и скочи.

Изобщо нямаше чувството, че пада. От коридора до килията под него имаше една крачка и за няколко дълги секунди Мади потъна в пълен мрак, без да вижда нищо под краката си и нищо над главата си, без никаква представа — дори най-бегла — за това, което я чака.

— Локи — прошепна тя в тъмното.

После образува Сол , Светлата руна, и пространството наоколо се озари от ярка светлина.

Изпита облекчение, когато видя Локи. Те стояха на тесен перваз, а пред тях имаше плоска скала горе-долу с големината на врата на обор, увиснала сякаш в нищото над залив, който поглъщаше светлината на Сол и не отразяваше нищо друго, освен пустота. Камъкът се въртеше бавно във въздуха на петдесетина стъпки от тях и сега Мади видя, че от долния му край висят вериги с празни окови.

Но вниманието й привлече съществото, което се притискаше към повърхността на камъка. Огромна змия с люспи, искрящи във всевъзможни нюанси на черното, с очи, в които проблясваше електричество, увита два пъти около въртящата се скала, а опашката й се губеше в мрака.