Джоанн Харрис - Рунически знаци

„Днес?“ — прошепна Магистърът.

Изказваш критики по повод стратегията Ми, така ли, Форчън Гудчайлд? попита Безименният.

„Не, не — побърза да отрече Форчън. — Не, разбира се, Безименни. Просто… ъ-ъ… До долината на Стронд се върви цял месец и пътят е труден. Докато стигнем…“

Не отиваме в долината на Стронд.

„Тогава накъде ще вървим? — попита Магистърът и си помисли: «О, глупако, защо ти трябваше да питаш?»“

Безименният улови мисълта му и за миг Форчън Гудчайлд се огъна под тежестта на зловещото Му веселие.

Как накъде? попита Той. Към Задгробния свят.

— Синът ти? — възкликна Мади. — Богове! Локи, има ли някой тук, който да не ти е роднина?

Локи въздъхна.

— Знаеш ли, някога имах… връзка… с една демонична великанка на име Ангрбода. Тя беше подменено дете, дъщеря на Хаоса, и обичаше да експериментира. Резултатите понякога бяха… екзотични, това е всичко.

Гигантската змия разтвори паст. Тя вонеше по-отвратително от всичко, с което Мади се беше сблъсквала досега — тежка смрад на отрова, масло и костница. Очите й бяха като ями с катран, тялото с дебелината на човешко.

Легендата разказва, че някога Световната змия била толкова голяма, че само Единното море я побирало, там пораснала толкова, че опасала Средните земи и допълзяла до Игдразил, за да се храни от корените му. Всъщност тя беше по-малка, но пак бе най-грамадната змия, която Мади беше виждала, и в злите й очи проблясваше обезпокоителен разум.

— Гледа, сякаш разбира — отбеляза момичето.

— Естествено, че разбира — отвърна Локи. — Нали не мислиш, че ще сложат глупаво създание да ме пази?

— Да те пази? — попита Мади. — Искаш да кажеш, когато си бил пленник тук?

— Много си схватлива! — тросна се Локи. — Остават ни четирийсет и осем минути — добави той, след като погледна часовника на смъртта, получен от Хел. — И ако трябва да обяснявам всичко в подробности по десет пъти…

— Добре, извинявай — каза Мади. — Просто… Щом ти е син, тогава защо…

— Просто такова е чувството им за хумор — отвърна Локи. — Да бъда измъчван от собствения си син, макар че и аз не бях кой знае какъв баща…

Световната змия отново разтвори челюсти.

— О, затвори си устата — скара се Локи на чудовището. — Нали сега съм тук — той се обърна към Мади. — Тялото му се спуска чак до реката Сън — Хитрецът посочи дългото тяло на змията. — Сънувала ли си някога змии? Да? Това е бил Йормунганд в някой свой облик, пропълзял е през света на сънищата до съзнанието ти. Така с негова помощ аз стигнах реката и в огнения си облик избягах в Сън, а оттам попаднах в жива плът.

— Змията като че ли не е много доволна от това — отбеляза Мади.

— Така е. Ами аз… — Локи видимо се смути. — Сигурно се сърди, защото… Е, обещах му да го освободя, като избягам.

— Да го освободиш? Но нали каза, че той те е пазил?

— Тук е уловката — отвърна Локи. — Помниш ли, казах ти, че това е крепост на сънищата. Нищо в Задгробния свят няма определена форма, всичко, което виждаш, е плод на умовете, затворени тук. Това включва и нашия приятел… — Локи посочи Световната змия. — Е, и двамата знаем, че змиите не са ми слабост. И тъй като тук е Задгробният свят и кошмарите са повече или по-малко разменната монета на царството, какво по-естествено от това да сложат за мой страж змия — и то не коя да е, а Световната змия? И така в известен смисъл аз го доведох тук, или поне аз извиках този негов облик. И докато не го освободя и не го върна обратно в действителността, той е просто поредният пленник. Завинаги. Като всички останали.

Докато Локи говореше, змията силно изсъска и въздухът се замъгли от падналите капки отрова.

— О, я стига — сопна се Хитрецът. — Наистина ли мислеше, че след случилото се миналия път ще те пусна на свобода? Миналия път — обясни той на Мади — Йормунганд не само промени приливите и отливите в Единното море, наводни Средните земи и погълна Гръмовержеца наедно с чука и всичко останало, но докато го усмирят, беше надупчил всичките Девет свята, все едно бяха проядени от червеи, и армиите на Хаоса минаваха през тях като мишки през сирене от Райдингс… — Локи погледна Световната змия с обезоръжителна усмивка. — Все пак доживяхме, Йормунганд, стари синко — ведро каза той. — Мога ли да те наричам Йорги за по-кратко? Йорги, харесва ми. Звучи весело и безобидно. Дори дружелюбно. Какво ще кажеш?

От другия край на шеметното пространство, което ги разделяше, Световната змия изплю струя отрова, която не уцели Локи, но откърти парче от скалната стена.