Джоанн Харрис - Рунически знаци

Хел я призова с една дума. Тя се гушеше във вързопа, толкова ярка, че почти прозираше през изтърканата кожа. Пазителката я извади и светлината на Шепнещия грейна така, че едва не я ослепи.

Тя никога не беше виждала Оракула. Епохата на Мимир бе свършила преди раждането й, а Аезир поначало не споделяха щедро тайните си. Но Хел разпознаваше магията от пръв поглед и сега, докато я държеше в ръце, тя почувства как енергията на предмета се влива в нея и гласът му отеква оглушително в съзнанието й:

Убий ги — изрече Шепнещият. — Убий и двамата.

„Споделената трудност е преодоляна трудност“, или поне така гласи поговорката. За свой късмет Захар-в-Чувал нямаше и представа, че сега споделя трудностите на пътуването си към Хел с Один, шестимата Ванир, Ловджийката, Нат Парсън, мъртъв Екзаминатор, Адам Скатъргуд, жената на свещеника, един фермер от долината и угоено прасе, а дори да знаеше, това едва ли щеше да му вдъхне кураж.

Гоблинът поглеждаше руническия камък през около пет минути — или въображението му работеше извънредно, или за кратките интервали от време камъкът потъмняваше все повече и повече. Според Захар не беше игра на въображението и той знаеше как трябва да постъпи.

— Подземният свят — трескаво мърмореше гоблинът. — Този ще да е по-луд, отколкото си мислех. Да слизам в Подземния свят, значи? Да диря някакъв си Шепнещ? „Какво ще рече Шепнещ?“ — викам му аз, а той ми вика…

„Не ме разочаровай.“

Гоблинът потрепери. Нещата явно вървяха на зле, но той знаеше, че Капитанът има способността да се измъква от затруднения. А ако се измъкнеше и Захар го предадеше…

Той гледаше като омагьосан руническия камък и виждаше как цветът му става все по-наситен — от цинобър през пурпурен към рубинен.

„Камъкът ще ти показва пътя“ — уверил го беше Капитанът. Захар и преди бе виждал такива камъни, но никога не ги беше използвал. Руническата магия беше за Пророческото племе, не за гоблини като него, и Захар се чувстваше неловко само като го докосваше, а не си представяше как ще го използва.

Но дотук камъкът наистина показваше вярно пътя — всяко развалено заклинание, всяка цветна следа. И ето че най-после дирята свърши и талисманът щеше да му открие пътя към Хел — път, по който никой от живите не биваше да поема, ако искаше да остане жив.

„Ако почервенее, значи съм в смъртна опасност.“

Захар хвърли камъка на земята, точно както бе казал Капитанът. И изведнъж в краката му зейна коридор, който само допреди малко не съществуваше. Вътре беше тъмно — надолу лъкатушеха стъпала, направени сякаш от черно стъкло, и гоблинът знаеше, че в долния им край започва последната отсечка от пътя към Подземния свят и към Шепнещия.

Той отново сведе поглед към талисмана на Капитана, който от рубиненочервен бе придобил цвят на волска кръв, а след миг заискри с тъмния блясък на превъзходно отлежало вино.

„Ако почернее…“

„Богове“ — помисли си Захар.

И като скимтеше от уплаха, той прибра камъка в джоба си и отново пое в пъргав тръс по тясното стълбище, а оттам по пътеката, водеща към Земята на мъртвите.

Почти три дни бяха изминали, откакто Один тръгна из Долната земя по следите на бегълците. През това време той бавно и постепенно слизаше надолу, като предпочиташе по-тесните коридори и винаги гледаше реката да го отделя от преследвачите му. Така прекоси два пъти Стронд и пое към Подземния свят по обиколен маршрут е надеждата, че Скади и свещеникът ще изгубят следата му.

През това време Один не беше слагал залък в уста, не беше спал. Продължаваше да се движи в пълна тъмнина, но установи, че чувството му за посока се е изострило неимоверно и че разпознава цветовете с такава точност, каквато не помнеше отпреди войната.

Той беше доловил присъствието на Ванир в Долната земя, както и присъствието на Ловджийката. Изкушаваше се да се свърже с тях, но в сегашното си състояние не смееше. По-късно щеше да го стори, в целия си блясък и след като си върнеше Шепнещия разбира се, ако изобщо някога си го върнеше.

Сега Один беше зает с разчитането на знаците, а те бяха многобройни, опънати из Долната земя като струни на арфа, настроени на пронизителен тон. Това изискваше съсредоточаване и магическо сияние, но с всеки следващ знак лошите му предчувствия се усилваха.

Накрая хвърли руните. Хвърли ги на сляпо, но това нямаше значение, посланието им беше достатъчно ясно. Първа излезе Раедо , обърната. Собствената му руна, пресечена с Наудр , руната на Смъртта.