Джоанн Харрис - Рунически знаци

— Остават петдесет и три минути — каза Локи. — Богове, стига си се взирала. Не знаеш ли колко грубо е да надничаш в чужди сънища?

Мади стисна клепачи.

— Всичко това сънища ли са? — попита тя едва чуто.

— Сънища, привидения, ефимери. Само не се намесвай.

Мади отново отвори очи.

— Локи, тук сигурно има милиони хора. Милиони пленници. Как ще успеем да намерим баща ми?

— Имай ми доверие.

„Лесно е да се каже“ — помисли си тя, вкопчи се още по-силно в ръката на Локи и се опита да не мисли за това какво ще стане, ако той реши просто да я изостави тук. Лицето му беше съсредоточено, нямаше и следа от веселие. Виолетовата му следа, винаги ярка, сега грееше толкова ослепително, че Мади едва го виждаше сред това сияние.

Калейдоскопът на Задгробния свят се въртеше бясно около тях. Сега виденията бяха по-страшни — създания с увиснали навън раздути и гниещи черва, от които капеше отрова, поля с хищни растения, които шепнеха и пееха сред огнен вятър, машини с добре смазани дълги пипала, всяко завършващо с метални ножици, които кълцаха и режеха като бръснач…

— Ха сега — обади се Локи до нея. — Дръж се, Мади, следят ни.

И преди тя да успее да се обърне (не че знаеше в коя посока да погледне), той изведнъж рязко увеличи скоростта и картините край тях се сляха в трепкаща мъгла.

— Кой ни следи?

— Не гледай.

Разбира се, Мади направи точно обратното и веднага след това съжали.

— По дяволите — ядоса се Локи. — Какво ти казах?

Създанието беше неописуемо грамадно. Огромно колкото сграда, или поне така й се стори, с глава като на змиорка и няколко реда зъби — поне десетина, помисли си Мади — опасващи зейнало като пещера гърло. То се движеше безшумно като снаряд и въпреки съвсем истинските наглед зъби тялото му (ако това изобщо беше тяло) бе сякаш изплетено от влакна, ремъци и светли лъчи.

— Богове, какво е това? — ахна Мади.

— Не е едно. Много са.

— Много?

— Ефимери. Не гледай.

— Но то ни настига.

Локи изпъшка.

— Не го поглеждай, не мисли за него. Мислите само го правят по-силно.

— Но как?

— Богове, Мади, не ти ли казах? — той хвърли бърз поглед към преследващото ги страшилище. — На това място всичко е възможно. Сънища, бълнувания, въображаеми неща. Ние ги създаваме. Ние им даваме сили.

— Но ние сме призраци. Несъмнено. В някакъв сън. Нищо не може да ни навреди — не и в действителност…

— Не и в действителност? — Локи се изсмя. — Чуй ме, Мади. Действителността такава, каквато я познаваш, просто няма място в Задгробния свят. Ние не сме призраци. Това не е сън. И те могат да ни навредят. В действителност.

— О…

— Затова не спирай.

Сега всяка крачка беше дълга колкото вечност и ги отвеждаше все по-навътре и по-надълбоко в дебрите на Задгробния свят. Мади хвърли поглед към преследващото ги страшилище и видя тунел, поръбен със светлина и изпълнен с концентрични кръгове от метални остриета, които тракаха, поглъщаха, въртяха се и скърцаха като жива машина.

Чак след секунда-две осъзна, че тунелът е устата на чудовището.

— То ни настига — каза тя. — И става все по-голямо.

Локи изруга. Сега се движеха сякаш по-бавно и Мади почти различаваше какво прави той, докато преглежда Задгробния свят като страниците на книга. Хора се гърчеха върху гола скала под жълто небе, от което валеше сяра. Жена висеше на косите си над яма с ножове. Мъж пиеше от река с киселина, която разяждаше устните и брадичката му, изгаряше плътта и оголваше костта, но той продължаваше да пие; друг мъж стоеше на крака, подути като крака на слон; дребни, дългокраки и многокраки твари, подобни на сраснали дървета, шумно пъплеха по метален коридор с два реда врати, зейнали като усти на демони.

— Още е зад нас, нали?

Мади потръпна.

— Забави го — каза Локи. — Опитвам да се съсредоточа.

— Да го забавя? С какво?

— Нали имаш оръжия? Използвай ги.

Оръжия? Мади погледна празните си ръце. Е, сигурно разполагаше с някакви магически оръжия, но определено нямаше с какво да спре подвижната планина зад гърба им. Локи се беше спрял насред широк квадратен коридор с настилка от големи каменни плочи. Във всяка плоча имаше монтирана малка решетка от черен метал. През тези отвори долитаха звуци — викове, стенания, писъци — и само някои от тях бяха човешки.

Преследващото ги страшилище — или страшилища — изпълни коридора. Размерите му отново се бяха променили спрямо пространството и сега Мади видя, че то наистина е съставено от хиляди същества, които се отделяха, преподреждаха се и бяха в постоянно движение. Локи ги наричаше ефимери. Тя ги виждаше като тънки нишки от жива светлина, като паразити, които пъплеха из пространствата между световете. Ако дори само едно от тях я докоснеше, тя знаеше, че може да откъсне месото от кокала, да я разнищи, да се забие под ноктите й, да проникне в кръвта й, да изгризе порите й, да влезе в гръбнака и мозъка й. А те бяха милиони.