Джоанн Харрис - Рунически знаци

Неловкото чувство на Дориан прерасна в тревога. Той нямаше голям опит с лудите жени и тъй като беше неженен, почти нямаше представа как да се справи в тази ситуация.

— Ъ-ъ, госпожо Парсън — смотолеви Дориан. — Естествено е да сте объркана. Може би трябва да си починете, да подишате амонячна сол?

Етел го стрелна с поглед, изпълнен със съжаление.

— Аз бях мъртва — кротко повтори тя. — В присъствие на мъртвец хората говорят. Казват неща, които не бива да казват. Не внимават толкова. Аз не твърдя, че разбирам всичко, което става тук. Делата на Пророческото племе не са наши дела и ми се иска никой от нас да не се беше забърквал в тях, но се боя, че вече е късно да искам каквото и да било. Те ме излекуваха. Върнаха ми живота. Наистина ли са мислили, че ще продължа да живея, все едно нищо не се е случило? Че ще си гледам бродерията, готвенето и чайника на огъня?

— За какво говорите? — попита Дориан Скатъргуд.

— Говоря за това, че някъде в Долната земя моят съпруг и вашият племенник са още живи — отвърна Етел. — И че ако някога ги открием…

— Да ги открием? — възкликна Дориан. — Тук не става дума за изгубена плетка, госпожо Парсън…

Тя отново го стрелна с леден поглед.

— Имате ли куче, господин Скатъргуд?

— Куче?

— Да, господин Скатъргуд. Куче.

— Ами… не — отвърна той слисан. — Това важно ли е?

Етел кимна.

— По всичко личи, че под Хълма има стотици коридори. Ще ни трябва куче, за да надуши следите им. Куче следотърсач с добро обоняние. Иначе можем да прекараме остатъка от живота си в лутане из тъмното, не сте ли съгласен?

Дориан я гледаше стъписан.

— Вие не сте луда — каза той най-сетне.

— Далеч съм от това — отвърна Етел. — Значи ще ни трябват куче, лампи и храна. Или поне на мен ще ми трябват, ако вие решите да останете.

Дориан се противи по-малко, отколкото Етелбърта очакваше. Първо, той се зарадва на възможността да изкупи вината за бягството си от Хълма, второ, независимо дали Етел беше луда или не, тя очевидно бе непреклонна в решението си, а Дориан не можеше да я остави да тръгне сама. След като взе назаем коня и седлото на свещеника, той я остави да се приготви — не смееше да се надява, че Етел ще размисли — и час по-късно се върна с два вързопа, пълни с храна и вещи от първа необходимост, и дребно черно свинче, вързано отстрани на седлото.

Етелбърта недоверчиво огледа черното свинче. Дориан обаче държеше на своето: той си изкарваше прехраната с прасета и открай време вярваше във високата им интелигентност. Черната Нел — шкембестата свиня, станала причина за скандала преди години — на младини се славеше с умението си да намира трюфели, беше вярна и умна и пазеше фермата като куче.

Свинчето бе потомка на самата Нел, макар че Дориан не споменаваше пред никого за това, нито показваше разчупената руна, която красеше мекия му корем като бяло петно. Той замазваше белега с катран (тъй както някога майка му бе използвала нажежено желязо и сажди, за да скрие белега на ръката на бебето си) и никак не съжаляваше за това.

— Лизи ще ни води — отсече Дориан. — По-добър следотърсач от нея не съм имал. Надушва картоф от сто ярда, трюфел — от една миля. Никое куче не може да се мери с нея. Повярвайте ми.

Етел се намръщи.

— Е, щом нямате нищо по-добро…

— Лизи е най-добрата. Не се съмнявайте.

— В такъв случай не бива да губим време — отсече Етел. Покажете й дирята, господин Скатъргуд.

След десет минути, няколко ябълки и картофи и дълго душене на захвърленото палто на Нат Парсън Дебелата Лизи вече дърпаше каишката. Очите й блестяха, зурлата й трепереше от възбуда, тя издаваше кратки грухтящи звуци, подобни на лай, и на Дориан му се струваше, че свинчето всеки момент ще заговори.

— Надушва дирята — каза той. — Слушайте, госпожо Парсън, тя никога не ме е разочаровала. Предлагам да я следваме и ако се окаже, че греша…

— Ако грешите, моят съпруг и вашият племенник скоро ще нахранят вълците.

— Знам — Дориан погледна шкембестата свиня, която направо танцуваше от въодушевление. — Само че аз познавам моята Лизи. Тя не е обикновено прасе. Тя е потомка на Черната Нел, а прасетата от нейния род винаги са били двойно по-умни от другите. Предлагам да й дадем възможност — в края на краищата и нашите възможности без нея ще са по-малко.

Така Етел Парсън и Дориан Скатъргуд тръгнаха след Дебелата Лизи по пътя и през полето към Хълма Червен кон и още преди пладне слязоха в Долната земя, запалиха лампа да им показва пътя и поеха по наклонената пътека надолу към неизвестността.