Джоанн Харрис - Рунически знаци

Знаеше, че е нормално да изпитва нещо. Може би страх. Мъка. Тревога. Облекчение. Ужас от неестествения характер на случилото се. Но Етелбърта не изпитваше нищо подобно. Тя изучаваше лицето си в огледалото на тоалетната масичка. Нямаше навика да го прави. Но днес й се искаше да се гледа — не от суета, а по-скоро от любопитство, в търсене на някакви видими признаци за вътрешната промяна, която чувстваше.

Чувствам се различна. Различна съм.

Беше облякла рокля от кафяв вълнен плат — не евтин, но не достатъчно хубав, за да изкуши жената Фурия — дългата й коса беше измита и сресана. Лицето й бе чисто и без никакъв грим, което я правеше да изглежда по-млада, очите й невзрачни в сравнение с тези на Фрейя или на Скади — бяха ясни, златистокафяви и замислени. Не беше хубавица, но не бе и същата онази Етел Гудчайлд с лице като кифла, която за малко да остане стара мома въпреки всичките богатства на баща си.

Колко странно, спокойно размишляваше Етел. И колко странно беше, че Доброто племе я излекува. Може би това правеше и нея неестествена, белязана по някакъв начин от тяхната намеса. Тя със сигурност не изпитваше към тях погнусата, която би следвало да изпитва, по-скоро чувстваше нещо близко до благодарност. Нещо необяснимо близко до радост.

Етел тъкмо се готвеше да излезе навън с мисълта, че може би една сутрешна разходка ще й помогне да се успокои, когато на вратата се почука, тя отвори и видя Дориан Скатъргуд, разрошен, с див поглед, поруменял и почти просълзен от нетърпение да разкаже историята си на някого, на когото и да е — който би могъл да му повярва.

Каза, че тичал чак от Хълма Червен кон. Там лежал в тревата, докато се уверил, че опасността е отминала, отишъл при другите и заварил разчленените тела на Одън Бригс и на Джед Смит край отвореното Око. От свещеника и Адам нямало и следа, но затова пък видял шестимата Ванир да вървят с бърза крачка по пътя от Малбри и се скрил под един плет, докато демоните отминат.

— Нищо не можех да направя — проплака Дориан. — Тичах… Крих се…

— Господин Скатъргуд — твърдо отсече Етел, — мисля, че е по-добре да влезете за малко. Прислугата ще дойде всеки момент, сигурна съм, че няма да откажете един чай за успокоение на нервите.

„Чай“ — помисли си Дориан с отвращение, но въпреки това прие, защото знаеше, че ако някой в Малбри може да му повярва, то това е Етелбърта.

И тя му повярва. Подканваше го да говори, когато Дориан се запъваше, и изслуша целия му разказ: за вълчицата, за двете убийства, за обсебването на Нат от неведоми сили, за изчезването на Адам Скатъргуд.

Когато той свърши, Етел остави чашата си на порцелановата чинийка и доля гореща вода в чайника.

— И къде според вас е отишъл съпругът ми? — попита тя.

Дориан се стъписа. Той очакваше сълзи, гняв, може би истеричен пристъп. Очакваше Етелбърта да го обвини за бягството му — той със сигурност се обвиняваше и нуждата да се изповяда на някого бе една от причините изобщо да дойде в къщата на свещеника. Дориан никога не беше прекарвал много време с Нат Парсън, но това не беше оправдание да го захвърли на произвола на съдбата. Същото важеше и за останалите, а при мисълта за Адам — собствения му племенник, в името на Законите — му идваше да потъне в земята от срам, че е избягал.

— Те влязоха в Хълма, госпожо — каза накрая Дориан. — Съвсем сигурен съм. И вашият съпруг също. Търсеха някого…

— Момичето на Смит — отбеляза Етел и му сипа чай.

— Да, и приятеля й. Онзи, който избяга.

Етел кимна.

— Знам — каза тя. — Ще тръгна след тях, господин Скатъргуд.

— След тях? — Дориан вече не се съмняваше, че тя се е побъркала. По някакъв начин това го успокои: странното й хладнокръвие беше започнало да го изнервя. — Но, госпожо Парсън…

— Изслушайте ме — прекъсна го Етел. — Днес ми се случи нещо. Тук, в двора. Стана за миг, сякаш ме удари гръм. Както бях жива, така изведнъж пропаднах в мрака. Видях някои неща, сигурно ме разбирате. Неща, в които не бихте повярвали дори насън.

— Насън? — попита Дориан.

Сънуването не беше занимание, което почтените хора в Малбри си признаваха. Той се зачуди дали някой не е ударил Етел Парсън по главата и съжали, че е дошъл при нея.

— Може би наистина сте сънували — предположи Дориан. — В сънищата понякога стават странни неща, опасни неща и ако не сте свикнали с тях…

Етел нетърпеливо въздъхна.

— Аз бях мъртва, господин Скатъргуд. Мъртва и на половината път към Подземния свят, когато Пророческото племе ме върна тук. Мислите ли, че малко лоши сънища могат да ме уплашат? Мислите ли, че изобщо нещо може да ме уплаши?