Джоанн Харрис - Рунически знаци

Имаше може би хиляди пътища, които водеха навън от Хълма. Дори с вълчите сетива на Скади беше трудно да се открие следата. Все пак Ловджийката я намери: дирята се точеше успоредно на тяхната пътека по малък страничен тунел, до чийто вход още не бяха стигнали. Но бяха близо — веднъж дори чуха как Едноокият почуква по скалите от другата страна на тунела, докато търси пипнешком пътя си, и бялата вълчица нададе тревожен вой, усетила, че само една скала я дели от плячката.

Но Скади се уморяваше, когато оставаше твърде дълго в облика на вълчица, затова често й се налагаше да приема човешки облик и тогава лакомо се нахвърляше на храната. Жената Ловджийка плашеше Адам дори повече от вълчицата. С вълчицата поне повече или по-малко знаеше какво има насреща си. А и когато Скади беше във вълчи облик, не можеше да има заклинания и магии, внезапни взривове, мисловни мълнии и призовавания. Адам открай време мразеше магията, но едва сега започваше да осъзнава до каква степен я мрази.

По-добре да я отрича, мислеше той. По-добре да си повтаря, че всичко това е сън, от който скоро ще се събуди. Звучеше логично. Адам поначало не сънуваше, така че съвсем естествено беше този изключително дълъг и тревожен сън да го изнервя. Но това е само сън и нищо повече, повтаряше си той, и колкото повече се убеждаваше, че е само сън, толкова по-малко мислеше за болките в гърба и за жената вълчица, която вървеше до него, и за невъзможните създания, които изскачаха от тъмното.

Когато стигнаха реката, Адам Скатъргуд беше взел решение. За него вече нямаше значение, че е видял как двама души умират, че е далеч от дома в компанията на вълк, че има мазоли на краката и скален прах в дробовете, дори, че свещеникът е полудял.

Той сънуваше, нищо повече.

Трябваше само да се събуди.

Междувременно Ванир вървяха по следите на ловците и напредваха по-бавно, отколкото им се искаше. Не защото дирята беше трудна за откриване — Скади не правеше никакви опити да прикрива цветовете си, — но шестимата вече бяха толкова недружелюбно настроени един към друг, че не можеха да се разберат за нищо.

Хеймдал и Фрейр искаха веднага да се преобразят и да хукнат след Ловджийката в облика на животни. Но Ньорд не искаше да върви отзад, а любимият му облик на орел рибар не вършеше никаква работа под земята. Фрейя изобщо отказа да се преобразява с възражението, че няма кой да й носи дрехите, за да ги облече, когато възвърне истинския си облик, а за всички тях се оказа невъзможно да накарат Идун да проумее колко наложително е това преследване, понеже тя непрекъснато спираше да се диви на красиви камъчета и метални жили в земята или на черните лилии, които растяха навсякъде, където водата се процеждаше през стените.

Фрейр предложи да преобразят Идун, тъй както Локи някога я беше превърнал в лешник, за да избяга от преследването на Ледения народ. Но Браги не искаше и да чуе, затова накрая те продължиха пеша и много по-бавно, отколкото им се искаше.

Общо взето, слизането на шестимата беше дълго и изпълнено със свади: Хеймдал упорито твърдеше, че Один не би могъл да ги предаде, Фрейя се оплакваше от праха, Браги пееше весели песни, които изнервяха всички, Ньорд беше нетърпелив, Фрейр — подозрителен, а Идун бе дотолкова лишена от всякакво чувство за опасност, че се налагаше непрекъснато да я държат под око, за да не се загуби някъде. Въпреки това те прекосиха Стронд само час след Ловджийката, защото Скади имаше свои грижи в лицето на Нат Парсън и Адам Скатъргуд, които значително я забавяха.

Междувременно от другата страна на Стронд още някой вървеше по следа. Лесна за откриване, ако знаеш къде да гледаш: разбира се, Капитанът беше прикрил цветовете си, но на всеки завой бе оставил дребни знаци, скрити в стените на тунела или под камъните по пътеката, за да покаже накъде е тръгнал.

Не че Захар имаше някакви съмнения накъде е тръгнал, а само Капитанът можеше да е достатъчно луд или хитър, за да вярва, че такъв като него може да се завърне от такова място.

Но това беше Капитанът, а Захар отдавна се бе научил да не подлага заповедите му на съмнение.

Той го беше настигнал в един склад с храна, където гоблинът възнамеряваше да поседне на прасенце и буре бира. Отначало Захар не го позна — преоблечен във фустите на Лудата Нан, мръсен, преследван и на ръба на изтощението — но Локи скоро му обясни кой е и го накара да му се покори със заплахи и руни, като говореше тихо и припряно, сякаш се страхуваше да не го чуят.