Джоанн Харрис - Рунически знаци

— Вечно ли ще продължава така? — попита Мади, когато спряха отново да починат.

Локи я погледна и сви рамене.

— За някои хора продължава вечно. За други — толкова, колкото трябва.

— Звучи ми безсмислено — отсече Мади. — Разстоянията не се променят в зависимост от това кой си.

— Тук се променят — каза Локи.

И те уморено закрачиха по-нататък.

В Подземния свят няма много правила, но тези, които съществуват, рядко се нарушават. Смъртта е място на постоянно равновесие, място, където няма движение, няма напредък, няма промяна. Разбира се, не се предполага живи, подвижни, изменчиви хора да посещават Хел. Малцина са опитвали (винаги някой се опитва), но това не води до нищо добро и повечето, ако изобщо успяват да се върнат, се завръщат полудели или разбити.

Дори боговете се стараят да избягват Подземния свят, доколкото могат. Това е печално място и въпреки че мнозина са правили опити да се пазарят с Пазителката — да молят за помощ, да преговарят за завръщането на поне една-едничка, особено важна душа — подобни преговори винаги завършват със сълзи, неуспех, бавна смърт или и трите.

Защото сигурното равновесие на Хел си има цена. Никой не възкресява мъртви, без да наруши това равновесие, и в такава близост до Задгробния свят последиците могат да бъдат унищожителни. По тази причина Пазителката на Хел се славеше като сприхава и нелюбезна и никой не беше излизал жив от Подземния свят, откакто в Древните времена Майка Фриг ходи да моли за освобождаването на Красивия Балдер и се завърна сама.

Локи добре знаеше това. От друга страна обаче, имаше причини да вярва, че в този случай Пазителката на Подземния свят може да благоволи да направи изключение. Очевидно и Шепнещият мислеше така, което бе изгодно на Локи, защото благодарение на това Хитрецът беше още жив.

Сега той долавяше нетърпението на Оракула.

„Нали каза, че тя ще бъде тук?“ — обади се Шепнещият.

„Ще бъде“ — помисли си Локи, като се надяваше да е така.

„Дано е така, защото ако лъжеш…“

— Не се тревожи. Ще дойде — произнесе Хитрецът на глас. — Щом разбере, че съм тук, ще дойде.

— Кой? — попита Мади и го погледна.

— Пазителката на Подземния свят — отвърна той. — Наполовина родената Хел. Моята дъщеря.

Докато Мади и Локи слизаха в Хел, над земята Ванир не губеха време. Засадата при къщата на свещеника ги наведе на мисълта за предателство от страна на Скади, но убийството на Етел Парсън им подсказа, че тук има и нещо друго. Дали беше нещастен случай? Дали жената се бе оказала случаен наблюдател, пострадал при кръстосания огън? Или беше принесена в жертва, с цел да ги убеди, че Хората не са замисляли предателство?

— Разбира се, че имаше предателство — каза Фрейр. — Подмамиха ни там с обещания за преговори, а после се опитаха да използват Словото срещу нас. Какво друго обяснение може да има?

— Ами Один? — обади се Браги, който изглеждаше потресен и изтръскваше праха от косата си. — Искаше да поговорим. Раздели хляба си с нас… Искаше мир с Ванир…

— Кога ще пораснеш! — сопна му се Фрейр. — Нали не си очаквал да си окачи табела с надпис „Това е капан“? Аз казвам да не губим повече време. Още сега да го подгоним. Да го принудим да говори.

Фрейя изглеждаше замислена.

— Смъртоносна кърпичка — отбеляза тя. — Не е съвсем в стила на Один.

— Ами Скади? — попита Браги. — Ако е искала да ни навреди, можеше да го стори още в Залата на Спящите, докато бяхме безпомощни. Защо ще се обръща срещу нас сега?

— Може би е изчаквала — каза Фрейр.

— Не вярвам тя да ни мисли злото — отсече упорито Ньорд и морскосините му очи блеснаха страховито.

— О, нима? — възкликна сприхаво Хеймдал. — Стари глупако, какво трябва да направи Скади, за да повярваш? И за гърлото да те стисне, ти пак ще си мислиш, че е проява на обич!

— Това е нелепо.

— Ти си нелеп. Мислиш си, че само защото някога сте били заедно…

— Не намесвай брака ми в това.

— Твоят брак свърши още преди да е започнал…

Докато Ванир продължаваха да се препират, Идун, която не беше участвала в битката, отиде при единствената жертва. Етел Парсън лежеше на двора по очи, облечена в нощница, а магическата мъгла, от която бе изтъкана кърпичката, вече се разтваряше в първите лъчи на зората. Косата на Етел беше разпиляна, по бузата й имаше кал, жената на свещеника изглеждаше самотна и захвърлена, незначителен страничен детайл от общата картина.

Идун безшумно коленичи до нея и се замисли — със съчувствие и с известно учудване — за невероятната издръжливост на Хората. „Такива крехки създания — разсъждаваше тя, — с толкова кратък живот, изпъстрен с толкова злочестини.“ И въпреки това ударът, който можеше да убие богиня, не бе успял да угаси живота в тази жена. О, тя умираше, но в нея още тлееше някаква искрица и когато Лечителната докосна лицето й, клепачите трепнаха едва забележимо.