Джоанн Харрис - Рунически знаци

Отрядът на Хълма ги видя да идват. Това беше малка група от четирима души, поставени на стража от Нат с нареждания да докладват за всяко подозрително движение в района на Окото на Коня. За тяхно голямо облекчение нямаше никакво движение, с изключение на няколко дребни животни, които се появиха около полунощ — може би плъхове (но по всяка вероятност гоблини).

Сега мъжете дремеха край колелото на една от затихналите машини, а Адам Скатъргуд, който храбро се беше нагърбил с най-безопасната задача, седеше, кръстосал крака, на един камък, ядеше пушена наденица и гледаше пътя.

Той скочи веднага щом видя Нат.

— Господин Парсън! Насам!

Както се и надяваше, викът му стресна заспалите мъже (чичо му беше обещал, че ще му даде сребърна монета, ако остане буден).

Дориан Скатъргуд отвори едно око. До него Джед Смит и Одън Бригс се размърдаха. Когато свещеникът стигна подножието на Хълма, и тримата изглеждаха така, сякаш бяха будували часове наред.

Тогава видяха бялата вълчица. Тя беше избързала напред и след като изкачи Хълма от другата страна, се нахвърли изневиделица върху тях. Бяла снежна вълчица със сивкави петна, с тъмна муцуна и тъмнолилава уста, оголила с ръмжене зъби, остри и блестящи като ред ледени висулки.

Мъжете изпаднаха в паника. В долината на Стронд рядко се мяркаха вълци и с изключение на Дориан досега никой от тях не беше виждал вълк толкова отблизо. Това, че Дориан имаше опит, му спаси живота: той инстинктивно се обърна с лице към животното, разпери ръце, завика с цяло гърло и Скади се отдалечи, но надушила по-лесната плячка, скочи върху Одън, който се ровеше във вързопа си, забравил за окачения на колана си нож, и вълчицата прегриза гръкляна му със същата лекота, с която момче отхапва ябълка.

Нощта беше изтощителна за Ловджийката. Объркването на плановете й, слабостта на съюзника й, бягството на жертвата й и последиците от това, че бе прекарала твърде дълго време във вълча кожа — всички тези неща допринесоха за изостряне на вълчите й инстинкти и я подтикнаха да се нахвърли върху плячката, да я захапе, да потърси утеха във вкуса на кръвта.

Освен това изпитваше глад. Тя енергично разтърси плячката си, макар че Одън със сигурност беше вече мъртъв, и след като леко подуши кръвта, започна да яде.

Другите трима гледаха и не вярваха на очите си. Премалял от ужас, Джед Смит посегна към висящия отстрани на бедрото му арбалет. Дориан започнала отстъпва много предпазливо към склона от другата страна на хълма, без нито за миг да сваля очи от заетата с ядене вълчица (и това го спаси).

На Адам, който не беше герой, силно му прилоша.

И точно в този момент пристигна Нат.

— Господин Парсън — тихо го повика Джед.

Свещеникът не му обърна внимание. Той стоеше като в унес с леко приведена глава, загледан в отвора на Хълма. За миг вълчицата вдигна глава от храната си, озъби се и отново се съсредоточи върху убитата плячка. Нат сякаш не я забеляза.

Адам Скатъргуд, комуто никога не бяха минавали чудати мисли, си каза: „Прилича ми на умрял.“

Всъщност Нат никога не се беше чувствал толкова жив. Внезапното откритие за присъствието на Екзаминатор 4421974 в главата му постави всичко в нова перспектива. Той не беше луд, както се опасяваше. Гласът беше истински. Първоначалният му ужас и гняв от чуждата намеса в съзнанието му се бяха уталожили и сега Нат осъзнаваше, че няма от какво да се страхува. Той притежаваше властта. Той държеше юздите. А колко приятно — колко правилно — беше да упражнява такава власт над онзи, който го бе унижил!

„Твоята вълчица яде онзи човек. Мисля, че трябва да знаеш.“

Нат погледна Скади. Муцуната, козината на врата и предните й лапи бяха обагрени в кръв.

— Оставете я — каза той. — Тя трябва да яде.

Джед Смит, който стоеше с вдигнат арбалет, чу думите му и го изгледа ужасен. След случилото се в ареста той старателно отбягваше Скади: приказките за силите й се бяха разнесли из цялото село и Джед не се съмняваше, че това е същата жена демон, убила Екзаминатора и завладяла ума на свещеника.

— Господин Парсън — каза той.

Чифт блуждаещи очи с неестествен блясък се спряха на ковача.

Джед преглътна. Обърна се и видя бягащия Дориан: освен него на Хълма бе останал само Адам.

— Трябва й нещо да облече — обади се свещеникът. — Дрехите на другия са окървавени.

Джед Смит поклати глава. Ръката му трепереше толкова силно, че арбалетът подскачаше.

— Не я оставяй да ме убие — примоли се той. — Думичка няма да кажа.