Джоанн Харрис - Рунически знаци

Той се разкърши, допи виното и изля последните няколко капки на земята като дар за онези стари богове, които можеха да се окажат наблизо.

— Не знам какво точно ви е обяснила Скади, нито каква сделка си мисли, че е сключила с Хората, но едно мога да ви кажа: Орденът не сключва сделки. Всичките му членове мислят като един, той притежава сили, които аз едва сега започвам да оценявам, и ако искаме да му противостоим, трябва да бъдем единни. Не можем да си позволим да се препираме или да замисляме отмъщения, или да се отнасяме критично към съюзниците си. Позицията ни е проста. Всеки, който не е член на Ордена, е на наша страна. Независимо дали го знае — дали му харесва, дали на нас ни харесва — или не.

След речта на Один се възцари дълго мълчание. Браги легна по гръб с лице нагоре и се загледа в звездите. Фрейр затвори очи. Ньорд поглади дългата си брада. Хеймдал започна да пука кокалчетата на ръцете си. Идун си затананика, а Фрейя погали с пръсти брънките на огърлицата си и те издадоха звук като в сън на скъперник. Едноокият Один потисна нетърпението си и мълчаливо зачака, загледан в тъмнината.

Накрая Хеймдал заговори.

— Аз дадох клетва — каза той. — Свързана е с Хитреца.

Один го погледна с укор.

— Доколкото си спомням, ти я изпълни в Рагнарьок. Колко пъти още трябва го убиеш?

— Още веднъж ми стига — процеди Хеймдал през зъби.

— Държиш се като дете — твърдо заяви Один. — Искаш или не, Локи ни е нужен. Освен това има нещо, което още не съм ви казал. Нашият клон от дървото не е изсъхнал, както си мислехме. От Ясена на Мирозданието поникна нова издънка. Името й е Моди и ако сме прави в предвижданията си, тя ще ни построи стълба към звездите.

В дома на свещеника Скади чу думите на Один и се усмихна.

Нат, застанал до нея с отворената Книга Слова и готов за действие, се обърна и я погледна въпросително. Той изглеждаше блед и трескав и почти обезумял от нетърпение, Словото припукваше под върховете на пръстите му като сухи съчки.

— Време ли е? — попита свещеникът.

Скади кимна, изрече кратичко заклинание и нещо в краката на Один проблесна в отговор. Кърпичката, която беше оставила, като че ли прикова погледа му: красив предмет, изработен грижливо, бродиран с розички и незабравки и поръбен с фина дантела. Както Ловджийката очакваше, руната Фе привлече вниманието му, той вдигна бродираната кърпичка, за секунда я задържа колебливо между пръстите си, после направи голяма крачка напред, за да се поклони и да поднесе кърпичката в изящните крака на богинята на желанието.

— Сега — каза Скади и Нат започна да чете от Книга Възвания.

А на вратата на къщата третият наблюдател пое дълбоко дъх и с колеблива крачка излезе от сянката.

Етелбърта Парсън изтърпя достатъчно за последните двайсет и четири часа. За това кратко време тя преживя разтурянето на домакинството си, плячкосването на гардероба си, ограбването на избите си и очевидно съблазняването на уравновесения си съпруг от шайка дегенерати, които и сега се готвеха да се върнат в дома й и да унищожат каквото е останало от виното в избата й.

Тя твърдо си каза, че може да се справи с това. Нужен беше само малко здрав разум. Сега беше моментът Етел да поеме нещата в свои ръце, да прогони тези неканени гости от дома си, — а ако на Нат не му харесва, да върви с тях, щом иска, но те повече нямаше да стъпят в къщата й и тя нямаше да им даде и най-старата си дрипа — не, дори самият Безименен да поиска това от нея.

Етелбърта с несигурна крачка излезе от сянката на сводестата врата и веднага попадна в кръг от светлина — не лунна светлина, помисли си тя, защото луната не се виждаше. Насред двора стоеше едноокият скитник, свел глава пред блудницата с ленените коси, която отмъкна зелената й копринена рокля (и фактът, че роклята отиваше на Фрейя много повече, отколкото на нея, накара Етел да скръцне със зъби със свирепост, каквато не прилягаше на една дама), и от двамата струеше тази странна, необичайна за такава нощ светлина, която караше просяка и проститутката да изглеждат като гиганти, правеше ги по-красиви, по-сияйни, по-зловещи, отколкото някой простосмъртен има право да бъде.

И когато Етел направи още една крачка напред, зяпнала от почуда и страх, скитникът протегна ръка към уличницата и в дланта му се мярна парче плат, тънка като паяжина, изкусително фина тъкан от дантела и лунна светлина, която той поднесе на жената в зелената рокля с думите:

— Ваша ли е, скъпа моя?