Джоанн Харрис - Рунически знаци

— Ако искаш да живееш, прави каквото ти казвам. Искаш ли да живееш?

Той кимна безмълвно.

— Тогава ела с мен, Парсън, ако можеш. Вземи Книгата си. Последвай ме. И бягай.

При тези думи тя прие облика на снежна вълчица, изхвърча през отворената задна врата и като стъпваше безшумно по твърдата земя, изчезна като дим в нощта.

За по-малко от минута с една-едничка дума уютният живот на Нат свърши. Нямаше вече къща, нямаше жена, паство, удобства, амбиции. Сега той беше беглец.

Пред него снежната вълчица бягаше към Хълма Червен кон. Въздухът беше студен и чист, земята под краката му блестеше от скреж. Изгревът наближаваше, птиците пееха и виолетовото небе се къпеше в бледозелена светлина. Изведнъж Нат осъзна, че от години не е виждал как слънцето изгрява.

Сега можеше да гледа изгрева, когато си поиска.

Съзнанието за това го осени така внезапно, че той се разсмя на глас, снежната вълчица спря за миг, изръмжа и отново хукна.

Нат не й обърна внимание. Най-после свобода — свобода да прави това, което винаги е желал, свобода да използва дарбите си, властта си…

Къш-къш, махни се!

Нат се намръщи. Чии бяха тези думи?

Той тръсна глава, за да ги пропъди. Каза си, че е преживял сътресение. Естествено беше да се чувства малко объркан, малко неориентиран в мислите си. В края на краищата току-що бе загубил жена си…

Екзаминаторът на Ордена няма жена.

Думите нахлуха неканени в съзнанието му и изведнъж Нат си ги припомни като насън, спомни си как каза нещо подобно на Етелбърта, когато припадна от изтощение, и как гласът заговори — на него — чрез него…

Беше същият глас. Печален и същевременно властен — тих, ясен, с нотка на самонадеяност — и сега свещеникът си даде сметка, че му е почти познат, натрапчив като забравена песен от детските години, далечна, дочута неочаквано след много години.

— Кой си ти? — прошепна Нат и очите му се разшириха. — Демон ли си? Аз обладан ли съм?

В главата му се разнесе въздишка, не по-силна от полъх на вятъра.

„Той ме чува — въздъхна гласът. — Най-после ме чува.“

— Какво си ти? — рязко попита Нат.

„Човек — отговори гласът. — Човек, струва ми се…“

— Какъв човек? — попита свещеникът.

„Илайъс Риди — прошепна гласът. — Екзаминатор Номер 4421974.“

Известно време Нат Парсън стоя като зашеметен. Изгревът се превърна в разочарование. Не грееше слънце, обещанието на деня се скри зад облачна пелена и изведнъж на свещеника му се допика, но да се облекчи в близките храсти му се струваше някак неприлично заради неканения гост в главата му.

— Нали беше мъртъв — промърмори накрая Нат.

„Може и да съм — отговори Екзаминаторът, — но още съм тук.“

— Тогава си върви каза свещеникът. — Върви при Безименния или при ордите на Хел, или където се очаква да отидеш, след като умреш.

„Мислиш ли, че не опитах? — възкликна Екзаминаторът. — Мислиш ли, че ми е приятно да съм заклещен в главата ти?“

— Аз не съм виновен, че си се заклещил.

„О, нима? — попита Екзаминаторът. — Кой се изпречи на пътя ми, докато изричах Словото? Кой открадна от силата на последното ми свещенодействие? И кой оттогава използва Книга Слова без ограничения, без каквито и да било пълномощия, да не говорим за пост, съзерцание или което и да било от Напредналите, или дори от Междинните състояния на блаженство?“

— О, това ли било — отвърна свещеникът.

Последва доста дълго мълчание.

— Намеренията ми бяха добри — каза накрая той.

„Не, не бяха — отсече Екзаминаторът. — Намеренията ти бяха да се сдобиеш с власт.“

— Тогава защо не ме спря?

„Ох“ — въздъхна Екзаминаторът.

Последва ново мълчание.

— Е? — попита Пат.

„Ами като Екзаминатор приживе аз имах задължения, ограничения, спазване на протокола, пост, подготовка, а сега… — той млъкна и свещеникът почувства смеха му в главата си. — Наистина ли трябва да ти обяснявам, Парсън? Изпитал си го, знаеш какво е усещането…“

— Значи всички тези приказки за използване на Словото без пълномощия са имали за цел само да ми внушат, че съм недостоен, нали?

„Е, нека си го кажем, ти си само енорийски свещеник и…“

— Само енорийски свещеник! Ако искаш да знаеш…

„Добри ми селянино, аз…“

— И не ме наричай селянин!

При тези думи Нат се обърна, разкопча се, прицели се в храстите и ги поля обилно и продължително, докато в главата му Екзаминатор 4421974 се пенеше и протестираше, а Скади във вълчи облик надуши мириса на преследваната си жертва и се затича към Хълма Червен кон, без дори да подозира за сцената, която се разиграваше на пътя зад нея.