Джоанн Харрис - Рунически знаци

Само Скади не пи, разбира се: тя беше в къщата с Нат Парсън и гледаше през еркерния прозорец. Моментът наближаваше — Ловджийката го чувстваше във всяка жила. В ръката си тя държеше фина кърпичка с избродирана Фе , руната на богатството. А до нея Нат Парсън стискаше Книга Слова и гледаше ококорен. И неизвестно за никого от тях, неизвестно дори за боговете, чиито съдби бяха така опасно преплетени, трети наблюдател следеше срещата е ужас и усилващ се гняв, застанал притаен и треперещ на вратата на къщата.

Когато и последният от тях почете древния закон, Один си позволи да се отпусне.

— Приятели мои — започна той, — драго ми е да ви видя. Дори в тези злокобни времена ми е много драго — единственото му око огледа събралите се Ванир. — Но някой липсва — тихо добави Один. — Ловджийката, струва ми се.

Хеймдал оголи златните си зъби.

— Тя реши, че е по-добре да стои настрана. Веднъж вече си се опитал да я убиеш.

— Това беше недоразумение.

— Радвам се — каза Хеймдал. — Защото Скади е останала с впечатлението, че си ни предал. Че Локи е свободен и че двамата пак сте заедно съвсем като в доброто старо време, сякаш нищо не се е случило. Сякаш Рагнарьок е бил само игра, която сме загубили, и това е просто поредният ни опит — той погледна Один с присвити очи. — Разбира се, Скади е сгрешила. Ти никога не би постъпил така, нали, Один? Никога не би го направил, след като знаеш какво означава това за нашето приятелство и за нашия съюз.

Известно време Один мълча. Очакваше го. От всички Ванир Хеймдал най-много мразеше Локи и от всички Ванир именно свирепият, предан Хеймдал беше този, на когото Один държеше най-много. От друга страна, той държеше и на Мади и ако тя беше взела Шепнещия…

— Стари приятелю… — заговори той.

— Стига глупости — прекъсна го Хеймдал. — Вярно ли е?

— Ами да, вярно е — Один се усмихна. — Но преди да си направите погрешни изводи… — Хеймдал стоеше вцепенен със зяпнала уста. — Преди който и да било от вас да си направи погрешни изводи — продължи Едноокият, все така усмихнат дори след като Ванир го наобиколиха, — искам да чуете моята част от историята.

И когато Бащата на всички богове заговори, никой не забеляза дребното създание — обикновена кафява мишка — което изскочи иззад една пристройка на къщата и прекоси двора. Никой не видя следата, оставена от животното по пътя му, и никой не забеляза предмета, който то много внимателно носеше в зъбите си — благоуханно парченце плат, леко като фина дантела, красиво като жълта роза, за да го остави на крачка от мястото, където стоеше Один. Захвърлена на земята откъм страната на сляпото му око, кърпичката едва белееше сред сиянията и прахоляка, само чакаше някой да я вдигне и да й се възхити: изискан предмет, дреболия предмет на желание.

— За вас, приятели — заговори Один. — Рагнарьок беше вчера. Но оттогава много неща се промениха. Боговете на Асгард са почти на изчезване, имената ни са забравени, териториите ни са изгубени. Ние бяхме достатъчно самонадеяни да мислим, че Световете ще свършат с нас в Рагнарьок. Но една епоха е само сезон за Игдразил, Ясена на Мирозданието. За Дървото ние сме само окапали лански листа, които ще бъдат пометени.

Фрейр каза:

— След петстотин години това ли е най-добрата новина, която можеш да ни съобщиш?

Один се усмихна.

— Не искам да ви отчайвам.

— Да ни отчайваш! — възкликна Хеймдал.

— Хеймдал, моля те. Казах ви истината, но има и други неща, които трябва да знаете. Скади може да ви е споменала за Ордена на Реда… — Докато тичаше към една дупка в оградата, кафявата мишка спря и вдигна глава. — … но и тя като вас е спала от Рагнарьок насам. Аз обаче още по времето на създаването му си поставих за цел да го изуча и да го разбера.

Хеймдал го изгледа подозрително.

— И какво откри?

— Е, на пръв поглед всичко изглежда просто. През цялата история на света е имало богове и техни врагове. Редът и Хаосът са съществували в равновесие. Светът се нуждае и от двете. Той трябва да се променя, тъй както Дървото на Мирозданието губи листата си, за да расте. Когато ние бяхме богове, разбирахме това. Ние ценяхме равновесието между Реда и Хаоса и се стараехме да го поддържаме. Но този Орден гледа на нещата другояче. Той се стреми не да запази, а да унищожи равновесието, да заличи всичко, което не е от него. И това не значи само няколко мъртви листа — Один направи пауза и огледа Ванир. — Накратко, приятели мои, Орденът иска лято през цялата година. И ако не може да го получи, ще отсече дървото.