Джоанн Харрис - Рунически знаци

Цял живот й бяха внушавали, че магията — била тя чар, трик с пръсти или дори заклинание — е не просто неестествена, а вредна. Тя беше наследството на Феерия, източникът на лошата й кръв, унищожителката на всичко добро и правилно.

Тя беше причината сега Мади да седи тук, вместо да играе с другите деца или да яде сладкиши край панаирните сергии на поляната. Тя беше причината баща й да не я гледа в очите, сякаш всеки неин поглед му напомняше за съпругата, която беше изгубил. Тя беше и причината Мади единствена от всички в селото да забележи Странника с широкопола шапка, който вървеше по селския път не към Малбри, както бихте предположили, а в посока към Хълма Червен кон.

Странниците бяха рядка гледка в Малбри дори по време на Летния панаир. Повечето търговци идваха тук редовно от едно или друго място: те носеха стъклени и метални съдове от селата край Коларските пътища, райски ябълки от Южните полета, риба от Островите, подправки от Външността, гладки и мъхести кожи от заледения Север.

Но ако този човек е търговец, помисли си Мади, той пътува без товар. Няма кон, нито муле, нито каруца. И върви в погрешната посока. Може да идва от Външността, каза си тя, с тази чорлава коса и окъсани дрехи. Беше чувала, че те понякога кръстосват Пътищата, където всякакви хора се срещат и търгуват, но никога не беше виждала някого от тези диваци от мъртвите земи оттатък Края на Света, толкова невежи, че дори не могат да говорят на цивилизован език. А можеше и да е от хората от Пустошта, които ходеха целите в синя боя, луд, прокажен или дори бандит.

Когато Странникът я подмина, тя се спусна от дървото и тръгна след него на безопасно разстояние, като се криеше в храстите край пътя и го наблюдаваше през руната Бяркан .

Може би беше войник, ветеран от някоя война с Външността: шапката му беше нахлупена на челото, но въпреки това Мади успя да различи превръзката на окото, която скриваше лявата част от лицето му. Той беше висок и мургав като жител на Външността и момичето с любопитство забеляза, че макар дългата му коса да бе прошарена, мъжът не се движеше като старец.

И цветовете му не бяха на старец. Мади беше открила, че старите хора оставят слаба диря, а идиотите не оставят почти никаква. Но този човек имаше по-ярка следа от всички, които беше виждала досега. Тя беше в наситено синьо като на птица рибарче и Мади трудно можеше да свърже това вътрешно сияние с немарливия опърпан мъж, който крачеше към Хълма.

Тя продължи да го следва мълчаливо, като все така се криеше, и когато стигна подножието на Хълма, пропълзя във високата трева и видя как Странникът легна в сянката на един паднал камък, вперил единственото си око в Червения кон и стиснал в ръка малък бележник с кожена подвързия.

Изминаха няколко минути. Той като че ли дремеше, лицето му не се виждаше от широкополата шапка. Но Мади знаеше, че е буден: от време на време мъжът записваше нещо в бележника си или отгръщаше страницата и пак вперваше поглед в Коня.

Не след дълго Странникът от Външността заговори. Не на висок глас, но така, че Мади да го чуе, и гласът му беше дълбок и приятен, не какъвто ти очакваше да бъде гласът на един Странник.

— Е? Видя ли достатъчно? — попита той.

Мади се сепна. Не беше издала и звук и доколкото можеше да прецени, мъжът изобщо ме поглеждаше към нея. Тя стана с неловко чувство и го изгледа предизвикателно.

— Не ме е страх от теб — каза.

— Така ли? — попита Странникът. — А може би трябва.

Мади реши, че ако й се наложи, ще го надбяга. Тя отново седна на меката трева на почтително разстояние от него.

Сега видя, че бележникът му представлява разнородни листове хартия, съшити с ивици кожа, а страниците са изписани с разкривен почерк. Мади не знаеше да чете, разбира се — малцина в селото можеха, с изключение на енорийския свещеник и помощниците му, които четяха само Добрата книга и нищо друго.

— Вие свещеник ли сте? — попита тя накрая.

Странникът неприятно се засмя.

— Тогава войник?

Мъжът не каза нищо.

— Пират? Наемник?

Пак нищо. Непознатият продължи да записва нещо в бележника си, като от време на време спираше да погледне Коня.

Но любопитството на Мади стана неудържимо.

— Какво е станало с лицето ви? — попита тя. — Как сте пострадали? На война ли?

Странникът я изгледа с израз на нетърпение.

— Ето какво стана — отвърна той и свали превръзката си.

Мади се втренчи в него. Но не обезобразеното му око прикова вниманието й. Той имаше синкав белег, който започваше малко над челото му и се спускаше надолу по лявата му скула.